Умиротворение в чиста форма... намерете време за тези, които обичате.
– Добър ден - каза нежно Ангелът, настанявайки се до Котката на дебел клон и изтърсвайки снега от себе си.
– Привет – котката отвори зеленото си око, лениво погледна Ангела и се обърна.
Ангелът скри под крилата си босите си крака и погледна надолу. Под тях лежеше бял двор, пълен със смях, писъци, летящи снежни топки и скърцащи стъпки.
– Високо си се издигнал – каза Ангелът, оценявайки разстоянието от земята.
– Аха, дори Снежанка няма да стигне до тук.
Ангелът ясно кимна и повдигна спуснатите си крила. Помълчаха.
– Аха, а ти какво, за моята старица ли си дошъл? – без да обръща глава попита Котката. Гласът му беше ленив, но Ангелът веднага видя, че болката и тревожността се сгъстиха около него.
– Не, за никого.
– А! – Облакът се разреди от тревога. - Тя всеки ден казва, че скоро Ангел ще я вземе – сметна за необходимо да обясни котката. - Виждам, че явно друг ще дойде...
Пак замълчаха. Но очевидно Котката все още се притесняваше от присъствието на Ангела и той попита колкото е възможно по-равнодушно:
– А ти защо си тук?
– Просто си почивам. Едно дете във вашия град спасих. О, и това е трудна работа! Сега се лекува у дома.
– Как така... и от болест ли можеш?
– Зависи от болестта. Но мога много. Аз съм пазител.
– Тогава защо седиш тук?! - изведнъж измяука Котката. – Хайде, да тръгваме!
И с вихър се приземи на земята. Ангелът тихо се приземи до него.
Старата дама беше толкова слаба, че Ангелът не я видя веднага сред белите възглавници. Очите на старата жена бяха затворени, а гърдите ѝ се повдигаха слабо, пълнеха цялата стая с хрипове, свирене и кашлица. Ангелът се наведе над нея, сложи бели крила на гърдите ѝ и започна да шепне нещо – нежно и тихо. Докато той стоеше така, Котката хвърли дърва за огрев в печката, премести охладения чайник на печката и постави голяма чаша с мляко, изля някакви треви в нея, приготвяйки напитка за домакинята.
Когато ангелът се обърна, диханието на старата дама беше равно и тихо, хлътналите ѝ бузи порозовяха.
– Нека спи – каза той на котката. – Много е отслабнала.
Котката се обърна и бързо избърса очите си.
Старата дама спеше, а Котката и Ангелът пиеха чай, а Котката сипваше сметана в чая си, а Ангелът се усмихваше, гледайки го.
– Аз вероятно ще остана у вас – каза той, разбърквайки меда, – докато Михайловна не стане.
– Откъде знаеш, че е Михайловна?
– Аз съм Ангел. Знам също, че ти викат Чарлик.
– Значи, изглежда вече се познаваме – възкликна Котката. А ти как се казваш?
– А, ние нямаме имена. Просто Ангел.
Котката мълчаливо побутна сметаната към него и отпи от чашата.
Над масата тиктакаше часовник, пукаха дървата в печката, вятърът се засилваше зад прозореца.
– Ти ме попита защо съм се качила толкова високо – усмихна се изведнъж Котката. – Оказва се, че съм те чакала. – И замислено добави, слушайки вятъра: - Трябва да си обуеш чорапите. Защо си бос по снега?..
Автор: Людмила Соснина