Обидата е малко зверче, на вид съвсем безобидно. Ако се употребява правилно никаква вреда не носи. Ако не се опитвате да я опитомявате, обидата прекрасно си живее на воля и никого не засяга.
Но всички опити да се хване завършват плачевно. Това малко и пъргаво зверче може случайно да попадне в тялото на всеки човек. Човекът веднага усеща. Става му обидно.
Зверчето започва да крещи на човека: "Хей, аз случайно попаднах в теб! Пусни ме! Тук ми е тъмно и страшно! Пусни ме!". Но човекът отдавна е спрял да разбира езика на животните. Има такива, които веднага пускат обидата, докато тя е още малка – това е най-добрият начин за раздяла с нея.
Но има и такива, които за нищо на света не искат да я пуснат. Те веднага я наричат своя и се отнасят с нея като с писано яйце. Постоянно мислят за нея, обгрижват я. А на нея така или иначе не ѝ харесва в човека.
Тя се върти и търси изход, но тъй като има лошо зрение, сама изхода не може да намери. Така и зверчето е нещастно, и човекът също... но се е стиснал и за нищо не пуска обидата.
А животинчето е гладно, иска да яде – и ето, бавно започва да яде каквото намери. И човекът чувства това. Ту тук го заболи, ту там. Но не пуска от себе си обидата. Защото е свикнал с нея. А тя яде и расте. Намира вътре в човека нещо вкусно, похапва и гложди. Така и казва: "Нещо ме гложди".
И в края на краищата прераства в нещо, което е в тялото на човека и против волята си става част от него. Отслабва човекът, започва да боледува, а обидата вътре продължава да расте. И през ума не му минава на човека, че само трябва да вземе и да се освободи от обидата! И тя без човека ще е по-добре, и на него без нея ще му е по-лесно да живее.
Поуката: Обидата е състояние на душата. В действителност ние сами избираме да бъдем обидени и нещастни. И когато за пореден път искате да се обидите, помислете: толкова ли е хубаво да съжалявате себе си? Хищникът винаги усеща слабия и атакува именно него. Пуснете обидата, нека си ходи!