20 цитата от „Живот в скалите“ – Мария Лалева

Живот в скалите

Мария Лалева е достатъчно познат автор за ценителите на поезията. Стиховете в нейните книги „Не съм ви ближна“ и „Личен архив“ докосват с голотата на емоцията и красотата на душата. По-долу ви представяме наш подбор на цитати от все още незавършения ѝ роман „Живот в скалите“, които авторът споделя във Facebook:

  1. Любовта е за показване, момиче, не тъгата. За какво са ти тези сълзи, ако нищо не си научила от тях?! За какво са ти спомените, ако се страхуваш от тях? И кой те е излъгал, че на всяка цена трябва да продължиш напред, ако не си се помирила с миналото? Или да го забравиш, без да си си простила? Или без да си поискала прошка? Или без да си я дала?! Не мога да те науча как да се усмихваш на проблемите си. Но мога да те убедя, че нито един от тях не е по-голям от теб.
    – Какво щях да правя без теб, Михаиле?!
    – Знаеш ли... Приятелят понякога може да ти направи голяма беля със съветите си. Затова ме слушай, но чувай само себе си. На света няма две еднакви чинии, камо ли човеци. И което е добро за водата, не е непременно добро за брега.
  2. – Дядо, а защо хората се разделят?
    – Защото единият от двамата няма какво повече да даде на другия, дори и да има още какво да вземе.
    – И със смъртта ли е така?
    – Ако е дошла спокойно и по естествен път – да. Просто човек няма какво да даде повече на живота. Но от живота все има нещо, което може да се вземе.
  3. – Никой и нищо не може да надвика човек, който крещи срещу собствената си рана. Това е най-глухият човек на света. И най-добрият учител по търпение. Едно не си простих – дадох надежда на наранена от друг жена. И си я взех обратно на тръгване. След мен в тези очи вече нямаше рана, имаше ад.
    – Къде е тя сега?
    – Където и да е, знам, че ми е простила. Осъденият да помни съм аз.
  4. – Хората все ми повтаряха: "Времето лекува. Дай си време". Глупости! Глупости на квадрат! Човек е смъртен и тленен! Поради което се уморява. Разбираш ли?! Уморява се да бъде уморен от болката си. И тогава я прежалва. Не времето, човек сам се лекува от нея. Точно, защото го е страх от времето. А самотата ми е избор. Моят!
    – Защо тогава усещам гняв?
    – Гневът е добре прикрит, агресивен, но въпреки това, страх.
    – Не се страхувам от самотата.
    – И не бива! Обичай я. Няма друго човешко състояние, което да те поведе по път, в който отговорите се дават още преди да си измислил въпроса.
    – А защо тогава повечето хора плачат от самотата и бягат от нея?
    – Защото не вярват, че са си достатъчни, че са цели и завършени. Не вярват, че носят всеки отговор в себе си. Търсят някого, на когото да зададат въпросите си, защото нямат смелостта да видят собствените си отговори.
    – Е, нима, според теб, животът е игра на въпроси и отговори?!
    – Горе-долу... Прибави щипка любов и страст, един хубав морски залез, едно новородено дете, малко звезди и хубаво вино в тая игра и вече знаеш какво е животът.
  5. Не се страхувай от смъртта, сине! Не е страшно да останеш без мен. Много по-страшно е да останеш без себе си. Надгробните плочи са всъщност за живите.
  6. – Таралеж в гащите е красивата и умна жена, Демире... Цял живот съм бягал от такива.
    – Грешиш! Таралеж в сърцето са. Бог ни праща жените по размера на сърцето, а ние ги мерим по гащите си.
  7. Мислех, че най-страшното е да ме разлюби жена, която обичам. Триста пъти "Не"! Хиляда пъти! Страшно е да ме помни. И хиляда по хиляда – да я помня аз. Неизживяната... Недоизживяната...
  8. Малките победи и големите загуби те правят мъдър, приятелю. Не големите и шумни победи. Винаги съм вярвал, че мъдростта е тиха. Няма мъдрост без тишина и няма тишина без търпение. Голямата победа е подскок, след който не знаеш как и къде точно ще се приземиш.
  9. – Скалите, момче, са като уморен мъж. Уморен от себе си мъж... Стърчат достойно в самотата си, обичат си тишината и говорят единствено с този, когото те изберат. Плачат само пред птиците и се усмихват само на Бог и децата. Но, ако знаеш колко живот и любов има в тях...
    – А на мен ще проговорят ли?
    – Много си млад, за да разбереш какво ти казват. И не си уморен мъж.
    – Как ще позная кога съм уморен?
    – По ръцете и сърцето ти, дете. Когато те се успокоят и смирят, вече ще ги чуваш.
  10. Не мога да променя очите ти, дете. Те си имат път. И имат правото на детство. И имат правото на честност. Пожали ме и не ме питай в повече, отколкото си давам смелостта да ти отговоря. Нека истината дойде при теб, когато очите ти са готови да я видят сами. Остави ме да се порадвам на това, което виждаш ти сега.
  11. Чувай ме, сине! Чувай старата македонка! Миналото е гявол! Все ше намери некой да ти прати назаде да те придърпа! Ше ти се пожалва, ше ти писка - вера да му хванеш. Ма ти си оди, чедо, по пато, оти ангелите са на човеко отпреде. Да го водат. Вода назад оди ли?!
  12. – Превърнали сме всичко в живота, Демире, във възможно най-елементарната и примитивна игра – на победители и жертви. И колкото и да е странно, мама му стара, логично е всеки да се стреми да е победител, нали?! Но не! Три пъти не! Огледай се. Предпочитана някак се оказва ролята на жертвата. Удобничко му е на човека да се изживява като зависим, измамен, предаден, слаб, безсилен, ограничен. На сърце му е вината да е извън него, в тоя гаден победител най-вече. Щото... за победата се изисква отговорност и дупе да я носиш. И няма кого да обвиниш за нея. И няма на кого да турнеш едно яко чувство за вина от позицията на жертвата. Е, затова от жертвата по-страшен палач няма. И на другия, и на себе си. Само победител може да прояви благородството да помилва. Гледаш ли на какво си играем ние – човеците?! Венец на творението сме били... Не смея да мисля какво щеше да е, ако не бяхме.
  13. – Във всеки човек под ясното слънце, момиче, живеят и демони, и ангели. Но само от теб зависи кои ще видиш и с кои ще си имаш вземане-даване. Ангелите са по-мълчаливите. Защото говорят на език, различен от страха, егото и суетата. Ще ги познаеш по тишината. И не бъркай мълчанието с тишината. В тишината винаги има любов. А мълчанието много често е просто страх.
  14. – Опасно нещо е обещанието, синко! Най-вече това, което даваш пред жена. Обещанието понякога е голям капан, който сам поставяш за себе си.
    – Защо, дядо? Нали мъжката дума е най-мъжкото нещо?!
    – Да, но за да спазиш или изпълниш едно обещание пред жена, са ти нужни две неща – любов и време. А нито едно от тях не ти принадлежи, защото си имат собствени закони. Отгоре на всичко, жените, момче, имат различни теглилки за любов и време от нашите. И ето ти капан.
    – Значи да не обещавам нищо, така ли?
    – Обещавай, но само наум. Пред себе си. Мъжът е хубаво да знае да обещава в мълчание и да се извинява на глас.
  15. – На жените, които обичах, подарявах залез...
    – Защо не изгрев?! Символично е, начало... Начало на нов ден.
    – Защото да подариш залез е обещание. Обещанието, че ще бъдеш до нея в тъмното, което идва. Каквото и да крие в себе си. Обещанието, че няма да се събуди сама. Повярвай ми, всяка жена чака този, който иска да ѝ подари залез. Жените са уморени от изгреви с мъже, с които не са залязвали. Прииска ли ти се да подариш залез на жена, не се питай повече дали я обичаш.
  16. – Обърнатият гръб е голям урок, детето ми! Обърнатият гръб на човек, на когото си подал ръка в тежък за него миг, с отворено сърце, лице в лице, е твоят истински урок по доверие.
    – Защо ще ти обърне гръб този, на когото си помогнал?
    – Не е важно защо той е предпочел да те погледне с гърба вместо с очите си. Важното е ти да имаш очи и спомен за лицето му и след гърба му.
  17. – Не искам да ти разбивам илюзиите, момче. Млад си, зелен си. Мек ти е цинизмът още... Много са ти времето и самочувствието, малко са ти раните и тишината. Но от мен да запомниш една мъжка приказка – смъртта, жената и алкохолът нямат прошка, когато си прекалил да си играеш с тях. Не дай си Боже, да си ги подценил.
  18. Старата жена нареждаше с монотонен глас, като в транс: „Нема да се мешаш там, дето Бог е връзвал и развързвал. Ако е решил да раздели мъж и жена, значи е най-доброто за тях. И никой друг, освен Него, не може повече да събере – ни дявол, ни човек, ни деца, ни чудо. Ще се научиш на смирение, че не всичко, което виждаш – разбираш, но ще вярваш, че е за доброто ти. Силният човек се познава по две неща – не наранява с думи и дела и не оставя зад гърба си развалини. Отива си без да разрушава.”
  19. Хуморът винаги е добре дошъл в случайните разговори. Внася ведрост и установява дистанция, която не обижда. И доста често придава поносима форма за изричане на истината. Дори между много близки.
  20. – Дядо, знаеш ли, чувам я понякога нощем. Все още плаче... Май още го обича!
    – И аз я чувам, синко, но не плаче, защото все още го обича. Човек плаче много по-дълго от обида, отколкото от любов, детето ми. Плаче поради илюзии, поради мечти, които е имал. След една раздяла сълзите измиват ненужното, за да остане чист споменът за любовта. Човек е хубаво да си обича спомена за любовта с някого. Затова нека плаче сега... А ние с теб ще се правим на глухи!

     


    Когато сам изпееш тишината си
    и в самота посееш всички думи,
    се ражда твоят реквием за гарвани –
    такъв, че даже глухите да чуят.

    Когато сам лице си нарисуваш
    и сам-самичък си напишеш приказката,
    разплакваш Дяволa, но Бог ликува –
    ти вече си готов за всяка истина.

    „Реквием за гарвани“, Мария Лалева