Малките снежинки живеели в бяла страна. Приказна страна над облаците. Обичали да си похапват и още да седят на белите облаци и да гледат отвисоко.
Отгоре се виждали малки домове, блестящи с ярки светлинки. Всичко изглеждало толкова дребно, а им било интересно какво още има там, което не могат да видят отвисоко.
Една сутрин те не издържали на любопитството и скочили от уютната прегръдка на облаците. Спускайки се бавно видели красив дом. Вратата му се отворила и на улицата излязла мила жена с малко момиченце.
- Мими, заваля сняг. Сложи си ръкавичките, навън е студено. - казала загрижено майката.
- Мамо, виж колко са бели снежинките, какви са искрящи, красиви! – завика момиченцето.
Снежинките се озовали на пухкавата ѝ ръкавичка и гледали малкото усмихнато лице:
-Мамо, виж ги как блестят! – скачало детето и пляскало с ръце.
Снежинките излетели от ръкавичките и започнали да танцуват. Светели от радост.
Но изведнъж налетял поравист вятър и небето се обгърнало с тъмна мъгла. Всичко наоколо потъмняло. После вятърът утихнал и милионите разпръснати снежинки бавно се спуснали на земята. Хората бързали.
Снежинките видели млад мъж да тича. „Бърза към топлия си дом“ – помислили си те. Симпатичният младеж неочаквано се подхлъзнал и паднал. Лежейки на гръб той гледал небето. Струвало му се, че в него танцуват бели звезди.
- Жив ли сте? – чул се приятен глас.
- Да, жив съм... – отговорил младежа и бавно се изправил.
След час той вече пиел кафе със собственичката на приятния глас, а зад прозореца се виждал танца на снежинките. Най-красивият си танц подарили на раждащата се любов.