Без теб.
Многолюдните улици са празни. Красивите цветове в парка избледняват. Палавият вятър не може закачливо да дърпа косите ти и да разказва за какво си шепнат листата.
Изстива топлата вода на езерото и в нейното огледало не виждам отражението на очите ти.
Страшно е да си представя светът без теб!
Твоето присъствие ми даваше криле. Отсъствието ти ме натъжава.
Колко осезаема е болката ми за онази сутрин, когато автобуса те отведе от мен.
Всички зрими и незрими картини станаха сиви. Светът изглежда безцветен, студен и чужд. Неволно осъзнавам, че времето с теб летеше, а без теб се точи безкрайно дълго.
От отчаянието ме спасява само споменът за твоите нежни, ласкави ръце. А топлината на устните ти? Вечер затварям очи и мислено те галя. Пробуждам се от съня и все още възглавницата пази мирисът на косите ти.
А теб те няма. По прозорецът се стичат сълзи.
- Остави. – казвам си – Това е утро на нов ден. Виж как старателно неуморния дъжд мие улиците.
Без забавяне идва увереността, че скоро и ти ще бъдеш отново тук и отново ще засияе слънцето.
Колко е лошо да осъзнаеш, че светът може да се превърне в пустиня! И единственото условие е ти да не си до мен.