Живял си Бог спокойно – непроявен в своя безметежен вселенски абсолют и изведнъж, без конкретна и обяснима причина – решил да прояви и въплъти себе си. Създал Бог множество души, всяка от които се явявала мъничка неразделна част от него самия, тъй както многото страни на един диамант са абсолютна неразделна част от самия диамант.
Със своята Светлина, отразена в душите-страни, той създал във вътрешността на диаманта удивителен и невероятен свят, в който се намирало всичко, което е възможно да си представи един човек – добро и зло, мъж и жена, любов и омраза...
И Бог повелил така, че всяка душа-страна да възприема и отразява всичко индивидуално, по свой начин, така че картината на Живота никога да не се повтаря. Това гарантирало, че светът никога няма да бъде опознат, а стремежът да се опознае никога няма да изчезне.
Правейки това, Бог бил в състояние безкрайно да преживява себе си, съответно – в безкрайно количество варианти, чрез индивидуалните души-страни и чрез това, което те възприемат, преживяват и отразяват.
И даже сега, чрез конкретната душа, четейки тази притча, Бог се усмихва и замисля за минутка...