В детството си Джон Роналд Руел Толкин е четял малко. С усилие успял да завърши „Островът на съкрвовищата“, а „Алиса в страна на чудесата“ така и не успял да дочете – тя го оставяла напълно равнодушен. Като възрастен той вече физически нямал времето за четене – четири деца, безработна жена, дом под наем, постоянна ангажираност в университета.
Университетската заплата била малка и той определено не живеел писателския живот, който сме свикнали да си представяме. Свободното си време давал на своето семейство. Вечер, преди сън, той задължително четял приказки на децата. След заспиването им се премествал в кабинета, където го чакали домашните работи на студентите и чак след това можел да пише за себе си. Едно е малкият „Хобит“, друго е обемната трилогия и „Силмарилион“-ът. Да чете просто за удоволствие можел да си позволи чак след пенсионирането си през 1959г.
Откъде тогава идва магията, която ни кара до сега с удоволствие да препрочитаме неговите творби? Както казва неговият ученик Шипи, Толкин е писател не от литературата, а от лингвистиката. Малкият 4 годишен Джон молел майка си да го учи на латински. Любовта към езиците го следва в целият му живот. Сам разказва, че най-силният му детски спомен е виждането на вагон с надпис на уелски на 8-години. Когато за пръв път взел учебник по готски по негови думи изпитал „вълнение, сравнимо само с любовна среща“.
Но от всички езици най-силно го привличал финландския. Той останал поразен от неговото благозвучие. Именно финландският става и основния в трилогията – езикът на висшите елфи.
По-горе ви разказах, че Толкин силно обичал децата си и постоянно им разказвал приказки. Веднъж едно от децата му поискало да разкаже нещо ново. Толкин се замислил и произнесъл незнайно от къде: „В една дупка в земята живееше хобит". Какво, какво? Какъв хобит?
Сам учуден от къде е дошла фразата, Толкин си я записва. Чак след време, виждайки листчето разбира, че това може би е начало на голяма история. Така се и получило. Появил се „Хобит“. Размишлявайки по-късно над фентъзи света в „Хобит“ идва и обемната трилогия, писана 10 години - от 1937 до 1949 година.
Толкин често казва, че книгите му не са политически, но разбира се това не е така. Ако погледнем времето на писане на трилогията, проникната от ужаса на настъплението на всеобщия мрак, няма как да не го свържем с настроенията, предизвикано от експанзията на Германия.
Много казват, че Толкин е пацифист, желаещ да се разграничи от политиката, което е най-малкото странно. Нито в „Хобит“, нито в трилогията има и най-малък намек за пацифизъм. Самият той е участвал в Първата световна война и е писал: „Аз съм убивал хора и знаех, че ги убивам, когато натисках спусъка. Хора са умирали пред очите ми, мои приятели също“.
Създаването на атомната бомба има очевиден паралел в трилогията. Силата на атома и силата на пръстена са сходни – те могат да разрушават, но и да създават нашата реалност и реалността в Средиземие. И когато изчезват изчезва и всичко създадено с тяхна помощ. С унищожаването на пръстена, изчезва не злото и доброто, изчезва силата. Започва нова епоха. Връщане към старият и уютен свят е невъзможно. Следва ново начало.
Англия първоначално приема книгите на Толкин много хладно. Истинският успех на Толкин идва с издаването на книгите в Америка през 1960г. Те пряко резонират с настроенията там, свързани с войната във Виетнам. Студентите излизат на протести с тениски с надписи: „Фродо е жив“ и „Гандалф – президент!“. Популярност в родината си Толкин постига чак през 1970г.
Академичните английски литературоведи обаче остават равнодушни към Толкин. Той докрай остава неприет в литературните среди, въпреки че е един от най-издаваните писатели.
