Таралеж – история за напразната суета

Разказ, който си струва да прочете всеки възрастен човек.

Бащата беше на четиридесет години, Марти – на десет, а таралежът – още по-малък. Марти с таралежчето в шапката си се втурна към дивана, на който лежеше татко му с отворен вестник, и задъхан от щастие извика:

– Тате, виж!

Таткото затвори вестника и погледна таралежчето. Таралежът беше чипонос и симпатичен. Освен това, таткото насърчаваше любовта на сина си към животните. Освен това, бащата сам обичаше животните.

– Хубав таралеж! – каза таткото. – Симпатяга! Откъде го взе?
– Едно момче в двора ми го даде, – каза Марти.
– Подари ти го, така ли? – каза таткото.
– Не, ние си разменяме разни неща, – каза Мартин. – Той ми даде таралеж, а аз му дадох билет.
– Какъв билет?
– Лотариен, – каза Марти и пусна таралежчето на пода. – Татко, трябва да му дадем мляко...
– Почакай с млякото! – строго каза бащата. – Откъде имаш лотариен билет?
– Купих го, – отвърна Марти.
– От кого?
– От някакъв чичко на улицата... Той много такива билети продаваше. По левче... Ох, татко, таралежът се мушна под дивана...
– Почакай с твоя таралеж! – нервно каза бащата и сложи Мартин до себе си. – И ти даде на момченцето своя лотариен билет?... А ако този билет вземе, че спечели нещо изведнъж?
– Той спечели, – каза Марти, не преставайки да наблюдава таралежчето.
– Как така спечели? – тихо попита бащата и по носа му избиха капчици пот. – Какво спечели?
– Хладилник! – каза Марти и се усмихна.
– Как така?! – Таткото някак странно потрепера. – Хладилник?!.. Какви ги дрънкаш?.. Откъде знаеш?!
– Как откъде? – обиди се Марти. – Проверих го във вестника... Там първите три цифри пасват... и останалите... И серията е същата!.. Аз вече умея да проверявам, татко! Аз съм голям!
– Голям, а?! – Бащата така изсъска, че таралежът, който излезе из под дивана, от страх се сви на кълбо. – Възрастен?!.. Сменяш хладилник за таралеж?
– Е, аз си мислех, – изплашено каза Марти, – мислех, че хладилник вече имаме, а таралеж – не...
– Млъкни! - извика таткото и скочи от дивана. – Кой е?! Кое е това момче! Къде е той?!
– Той е от съседния блок – каза Мартин и избухна в сълзи. – Борко се казва...
– Отиваме! – отново извика бащата и хвана таралежа с голи ръце. – Давай бързо!!!
– Не искам да ходя, – хлипайки измърмори Мартин. – Не искам хладилник, искам таралеж!
– Да тръгваме, глупаче, – захриптя бащата. – Само да вземем билета, сто таралежа, ако искаш ще ти купя...
– Неее... – плачеше Марти. – Няма да ми купиш... Борко и без това не искаше да го сменя, аз едва го убедих.
– Очевидно, то се вижда, мислителю! – ехидно каза таткото. – Хайде, бързо, де!

Борко беше на осем години. Той стоеше по средата на площадката и със страх гледаше към застрашителния татко, който в едната си ръка носеше Мартин, а в другата – таралежа.

– Къде е? – попита бащата, надвесвайки се над Борко. – Къде е билетът? Престъпник, вземи си бодила и давай билета!
– Нямам билет! – каза Борко и се разтрепера.
– А къде е той?! – закрещя бащата. – Какво си направил с него, лихвар такъв? Продаде ли го?
– Гълъб си направих от него, – прошепна Борко и захлипа.
– Не плачи! – каза бащата, опитвайки се да бъде спокоен. – Не плачи, момче... Значи, ти си направил от него гълъб. А къде е този гълъб?.. Къде е той?
– На перваза застана… – каза Борко.
– На какъв перваз?
– Ей на онзи! – и показа перваза на втория етаж.

Таткото свали палтото си и започна да лази по улука.

Децата отдолу го наблюдаваха с възторг.

Два пъти бащата пада, но все пак допълзя до перваза и се добра до малкия жълтеникав книжен гълъб, който вече леко се беше разложил от водата.

Слизайки на земята и дишайки тежко, таткото разгъна билета и видя, че той е издаден преди две години.

– Ти кога го купи? – попита бащата на Мартин.
– Още във втори клас, – каза Марти.
– А кога го провери?
– Вчера.
– Това не е този тираж... – уморено каза бащата.
– Е, и какво? – каза Марти. – Но всички цифри съвпадат...

Бащата тихо се отдалечи настрана и седна на една пейка.

Сърцето му бясно биеше в гърдите, пред очите му се носеха оранжеви кръгове... Той тежко отпусна глава.

– Татко, – каза тихо Мартин, приближавайки се към баща си. – Ти не се разстройвай! Борко казва, че той все пак ще ни даде таралежа...
– Благодаря! – каза таткото. – Благодаря, Борко...

Изправи се и тръгна към дома си.

Изведнъж му стана много тъжно. Разбра, че никога вече няма да се върне това щастливо време, когато с леко сърце са сменили хладилник за таралеж.