Един ден към мъдрец с посивели коси се приближило едно младо момиче – цялото обляно в сълзи и много красиво:
– Какво да правя, дай ми съвет? – през сълзи се оплакала тя. – Аз винаги се опитвам с добро да се отнасям и разбирам с хората, никого да не обиждам, да помагам с каквото мога. И макар че с всички съм приветлива и мила, то често вместо уважение, добра дума и благодарност понасям обиди и горчиви подигравки. А някои дори открито враждуват с мен. Не съм предизвикала с нищо това и е някак несправедливо и обидно. За това плача. Моля, помогнете ми, кажете какво да правя.
Мъдрецът помълчал малко, погледнал красавицата и казал с усмивка:
– Съблечи се гола и се разходи така из града, точно в този си вид.
– Ама вие какво, да не полудяхте! – възмутила се красавицата. – В този вид ще съм още по-опозорена, подигравана и още бог знае какво може да направи всеки с мен.
Тогава мъдрецът станал, отворил вратата и поставил на масата едно огледало.
– Ето, виждаш ли сега, – продумал той, – да се появиш пред хората, излагайки на показ своето красиво тяло, се страхуваш. Така че, защо тогава ходиш без страх по света с гола-голеничка душа? Тя е достъпна като тази отворена врата. Всеки, който не е поискал, не е влязъл в твоя живот. И като видят в твоите добродетели, също като в огледало, отражение на своите недостатъци, пороци и безобразия, се стараят да те унижат, наклеветят, обидят. Не всеки има смелостта да признае, че някой е по-добър от него. И когато няма желание да се променя, порочният човек враждува с добродетелния.
– Е, какво мога да направя в такъв случай? – попитало пак момичето.
– Ела, искам да ти покажа градината си, – поканил старецът момичето.
Развеждайки я из градината, мъдрецът проговорил:
– Много години вече поливам тези прекрасни цветя и се грижа за тях. Но нито веднъж за толкова време не успях да забележа как се разпукват пъпките на цветята, макар и после с радост да се наслаждавам на красотата и аромата на всяко едно от тях.