Той стоеше в кухнята и спокойно си правеше кафе. Днес е почивен ден, който планираше да прекара в тишина и уединение. Силите трябва да се възстановяват и той обичаше тези редки дни, които можеше да прекара насаме със себе си.
Събуди се късно. Все още дори не се е бръснал. Просто искаше кафе. Силно и сладко, за да започне подобаващо своя заслужен ден за нищоправене.
Натрапчиво позвъняване на входната врата го накара окончателно да се разбуди. Загърнат в белия си пухкав халат и приглаждайки набързо разрошената си коса, Той отиде да отвори вратата.
На прага стоеше Тя. Доста уплашена и почти предала се. Но познато близка и красива. Неговата Най-Скъпа.
Тя безцеремонно проникна в неговия дом. Хвърли на пода дамската си чанта, без да си събува обувките влезе в хола и се настани в любимото му кресло. Наклони глава, затвори очи и уморено каза:
– Не ме гони. Аз дойдох. Позволи ми този път да остана. Не мога повече.
Той не я очакваше. Тя е последната от тези, които би искал да види днес. Успя само да изтръгне от себе си баналното:
– Уморена ли си?
Приемайки това за поздрав, тя забележимо се оживи. Захвърли обувките си, кръстоса крака под себе си, настани се по-удобно и със своя красив глас започна да разказва:
– Нямаш представа колко съм уморена. Не ми останаха повече сили. Сама съм. Във всичко съм сама. Работа. Семейство. Деца. Родители. За всички трябва да намирам време и всичко да контролирам. За всички да съм добра. Не мога повече. Искам да захвърля всичко. Ще остана тук с теб! Сутрин ще събираме плодове от градината ти! През деня ще чета книги. А вечер ще се взираме в далечината от терасата ти. В планината и морето, в това красиво небе. Ще бъда с теб и за нищо няма да мисля.
Той въздъхна дълбоко и вече не се опитваше да скрие своето раздразнение. Рядката му почивка беше осуетена. Той наистина много я обичаше. И всеки път съзнателно се подвеждаше по нейните манипулации.
– Знаеш ли, – рязко каза той, – честно казано, си ми дошла до гуша вече. Сто пъти съм чувал тази песен. И всеки път имаш някакъв много важен повод. Винаги съм ти разрешавал да останеш и как приключваше това? Много бързо ти доскучава и започваш да ме молиш да те пусна обратно. И си съгласна с всички мои условия. Само да ти позволя да си тръгнеш. Кълнеше се, че вече ще се справяш сама и повече няма да се нуждаеш от моята помощ. Сто пъти си ме напускала. И този свят, в който живея. Ти имаш нужда от приключения, страдания, вихър от събития, трудности, радости, които аз не мога да ти дам. При мен просто ги няма. А моето спокойствие и подреден живот са ти досадни. Какво отново се обърка, защо отново се върна?
– Не знам. Но този път се оказа по-трудно. В страната е криза. Децата се разболяват. Родителите ми остаряват. В бизнеса трудности. Мъжът ми не помага. Здравето ме подвежда. Аз просто не издържам, – на един дъх изтърси тя.
– Знаеш ли, сега не ти е по-трудно, отколкото преди. Имаш покрив над главата и децата са живи. Майка ти е здрава и е до теб. Обкръжена си с хора, на които можеш да се опреш. Само твоята гордост не ти позволява да го направиш. Имаш си занимания, които те зареждат. Съпругът ти те обича. Твоят вътрешен свят не е нарушен, виждам го. Здравето, това е нали? Това е само една проста операция за корекция на зрението. Правят я хиляди хора и животът им се подобрява. Така, че съжалявам. Не и този път. Вземай си чантата и си тръгвай! Аз не съм готов да те приема.
Тя добре познаваше тези моменти, в които да се спори с него е безполезно. Той мълчаливо стана от стола и дори без да се сбогува излезе от стаята.
След петнадесет минути тя се събуди от анестезията на операционната маса. На очите си имаше плътна превръзка. Много скоро ще я махнат и тя ще види един по-красив свят.
А Той?
Той ще отложи своя рядък почивен ден и отново ще поработи. Все пак е доста съмнително удоволствие да си Ангел Хранител.