Живял един богат човек, преситен от благата на света. Но един ден пожелал да научи висшата истина, приискало му се да намери смисъла на съществуването.
Обърнал се с този въпрос към своя стар възпитател и той му предложил да отидат в пустинята при монасите. Те, казват, са по-близо до Бога и знаят повече.
Тръгнали, но се заблудили по пътя. Изтощени от топлината и пътуването, открили, че водата свършва. Старецът вече съвсем изнемогвал от жаждата и помолил своя възпитаник да го остави в пустинята, а останалата вода да вземе със себе си.
Младият мъж си спомнил цялата онази грижа и любов, която е получил от своя възпитател и му налял в устата цялата вода, не позволил старецът да умре от жажда.
И в същото време той за първи път от много години почувствал радост от живота, каквато толкова дълго не бил изпитвал. Разбрал, че да живееш – това означава да отдаваш, да се жертваш или простичко казано – да обичаш. Взел стареца на ръце и тръгнал обратно.
– Къде сме, къде отиваме? – попитал наставникът.
– Назад, към дома – отговорил младият човек, – разбрах смисъла на живота.