Всеки от нас има свои спомени от детството - весели, смешни, трогателни и тъжни. Като дете, разбира се, цветовете изглеждат по-ярки, небето - по-синьо, дървета - по-високи, но добротата остава непроменена. И тази история е за това, за простата човешка доброта.
По Коледните празници, ровейки из старите албуми, си спомних една история, която ми разказваше мама.
Аз съм единствено дете. Мама се е омъжила късно и лекарите са ѝ забранили да ражда. Тя на собствен риск, не слушайки лекарските препоръки, изтърпяла 6 месеца преди за пръв път да посети лекарския кабинет.
Бях чакано и желано дете. От дядовци и баби, от татко, а какво да кажа за майка, която дори прашинка не даваше да падне върху единствената ѝ рожба.
Майка започваше работа много рано, като преди това трябваше да ме остави в детската градина “Слънце”. За да успее да пристигне навреме на работното си място ние хващахме първите автобуси и трамваи, които по правило караха едни и същи шофьори. Качвахме се на трамвая, слизахме, тя ме водеше до детската градина, прехвърляше ме на възпитателката, бягаше към спирката и чакаше … следващия трамвай.
След няколко закъснения тя получи предупреждение за уволнение, а тъй като ние живеехме много скромно и с една таткова заплата нямаше да оцелеем, мама неохотно измисли решение: да ме пуска мен, едно тригодишно дете, само на спирката до детската градина с надеждата, че сам ще успея да стигна от трамвая до входа.
Всичко се получи от първия път, въпреки че за нея тези секунди бяха най-дългите и ужасни в живота ѝ. Мяташе се из полупразния трамвай, за да успее да види дали ще успея да стигна до вратата или ще падна - тази малка топка от палто с шалче, ботуши и шапка.
След известно време мама забеляза, че трамвая се отдалечава от спирката много бавно и набира скорост само тогава, когато аз се скрия зад вратата на градината. Това продължи през всичките три години докато учех там. Мама не можеше, а и не се опитваше да намери обяснение на тази странна закономерност. Важното беше, че сърцето и е спокойно за мен.
Всичко се изясни след няколко години, когато започнах до ходя на училище. С мама тръгнахме към нейната работа и изведнъж ватманката на трамвая ми извика:
- Здравей, юнак! Ама ти си станал вече голям мъж. Помниш ли как ние с майка ти те изпращахме всеки ден до детската градина?
Мама се разплака.
От тогава минаха много години, но всеки път когато мина край спирката пред “Слънце”, аз си спомням този малък епизод от живота си и в сърцето ми става по-топло от добротата на тази непозната жена, която ежедневно, абсолютно безкористно, извършваше едно малко добро дело - просто малко да забави трамвая в името на спокойствието на напълно непознат за нея човек.