Живял един човек, а после, както се случва – умрял. След това погледнал отгоре и много се изненадал. Тялото му лежало на леглото, а от него останала само душата. Гола, изцяло прозрачна, така че веднага се виждало кое какво е. Човекът се разстроил – без тяло му станало някак неприятно и неуютно. Всички негови мисли се носели през душата като плаващи разноцветни рибки. Всичките му спомени лежали на дъното на душата – вземаш и гледаш. Имало сред тези спомени красиви и добри, такива, които е приятно да вземеш в ръце. Но имало и такива, от които на човека му ставало само страшно и противно. Той се опитал да махне от душата си лошите спомени, но както и да пробвал, никак не се получило. Тогава се постарал да постави отгоре тези, които са по-симпатични. И тръгнал по определения му път.
Бог мимолетно погледнал към човека и нищо не казал. Човекът решил, че Бог в бързината не е забелязал другите спомени, зарадвал се и се отправил към рая, тъй като Бог не затворил пред него вратите.
Минало известно време, трудно е дори да се каже колко, защото там, където попаднал човекът, времето течало по съвсем друг начин, отколкото на Земята. И човекът се върнал обратно при Бога.
– Защо се върна? – попитал Бог. – Нали не затворих пред теб вратите на Рая.
– Господи, – казал човекът, – не ми е добре в твоя рай. Страхувам се да направя и крачка – твърде малко е доброто в моята душа и то не може да прикрие злото. Страхувам се, че за всички е видно колко съм лош.
– Какво искаш? – попитал Бог, тъй като бил творец на времето и го имал в изобилие, за да отговори на всеки.
– Ти си всемогъщ и милосърден, – казал човекът. — Видял си душата ми отвсякъде, но не ме спря, когато се опитах да скрия греховете си. Смили се над мен, махни от душата ми всичко лошо, което е там!
– Очаквах съвсем друга молба, – отговорил Бог. – Но ще направя така, както ме молиш.
И Бог взел от душата на човека всичко, от което той се срамувал. Изтрил паметта му за предателства и изневери, малодушие и подлост, лъжи и клевети, алчност и мързел. Но забравяйки за ненавистта, човекът забравил и за любовта, забравяйки за своите падения – забравил и за възходите. Душата стояла пред Бог и била празна – по-празна, отколкото в мига, когато човекът се появил на света.
Но Бог бил милосърден и поставил в душата обратно всичко, което я пълнело. И тогава човекът отново попитал:
– Какво да правя, Господи? Ако доброто и злото са така преплетени в мен, то къде да отида? Може би в ада?
– Върни се в рая, – отговорил Творецът, — защото аз не съм създал нищо друго, освен рай. Адът ти сам носиш със себе си.
И човекът се върнал в рая, но минало време и отново застанал пред Бога.
– Творецо! – казал човекът. – Не ми е добре в твоя рай. Ти си всемогъщ и милосърден. Смили се над мен, прости греховете ми.
– Чаках съвсем друга молба, – отговорил Бог. – Но ще направя така, както искаш ти.
И Бог простил на човека всичко, което бил извършил. И човекът се върнал в рая. Но минало време и той отново се появил пред Бога.
– Какво искаш пък сега? – попитал Бог.
– Творецо! – казал човекът. — Лошо ми е в твоя рай. Ти си всемогъщ и милосърден, Ти ми прости. Но аз самият не мога да си простя. Ще ми помогнеш ли?
– Чаках тази молба, – отговорил Бог. — Но това е онзи камък, който не мога да повдигна.