"Да те закарам до автогарата?" – попита ме Хайди, една възрастна швейцарка, приятелка на семейството ни. Аз се канех да стигна до града от нейната вила, да отида пеша до спирката на 3-4 километра, след което още неизвестно колко да чакам автобус и от автогарата вече имаше на често транспорт до града, а и май не ми се разхождаше много, много.
Искаше ми се да кажа: "Да, закарай ме, моля", – но в такъв случай Хайди трябваше да се преоблича, защото беше с вилните си дрехи, да отваря вратите, да пали колата и да я изкарва от градината, да губи време и да ме кара. А на мен от това ми беше ужасно неудобно, затова започнах да мънкам нещо от рода на: "О, не, не трябва, аз ще походя вероятно...". Хайди почувства противоречие между това, което казвам и това, което искам, и малко раздразнено попита още веднъж: "Така, можем все пак да се повозим, да?".
Аз отново взех да отричам, опитвайки се да бъда вежлива, уверявайки я, че не искам да я притеснявам.
И тук Хайди ми преподаде урок, който ми помага вече 10 години.
"Знаеш ли, при нас, в Швейцария казват, че "да" и "не" тежат еднакво. Ако ти предлагам да те откарам, то на мен ми е все едно дали ще кажеш "да" или "не". Аз съм готова на всеки твой отговор, няма да ме затрудни да се повозя с теб до автогарата, също както и да си остана у дома. Но ти си мислиш, че един от вариантите ще ми е по-удобен от другия и избираш него, въпреки че това не е нещото, което искаш и е удобно за теб. В България толкова често го правят. Но искам ти да разбереш, че ако аз не исках да те откарам, то нищо нямаше да предложа. Ако ти дават избор, значи двата твои отговора са равнозначни един на друг. Така че – да те откарам ли?"
И аз казах "Да!", просто и ясно. Защото ми беше къде, къде по-удобно и по-бързо да стигна до автогарата с колата. И бях благодарна на Хайди, че ме откара, а още повече за това, че ме научи на това просто правило.
"Да" и "не" тежат еднакво – ето какво си повтарям всеки път, когато мисля, че отговорът ми няма да се хареса на човека с когото разговарям.
"Да" и "не" тежат еднакво – за това, че ние всички сме равни и свободни.
"Да" и "не" тежат еднакво – не при повърхностните правила на етикета, а в основата на искрените отношения.
"Да" и "не" тежат еднакво – и не трябва да се надяваме, че другият ще се досети какво в действителност искаме.
Когато си позволиш да бъдеш прям и открит, даваш тази свобода и на другите.
На всеки мой въпрос или предложение, аз съм готова да се чуя, както положителен, така и отрицателен отговор. А ако един от отговорите за мен е за предпочитане, тогава ще кажа това на своя събеседник и ще го поднеса по-различно.
Например, вместо неутрално-вежливото "Ще дойдеш ли на гости?", в зависимост от това какво искам, мога да кажа следното: "Влез, ще се радвам да изпием по чаша чай и да си поговорим!" (предполагайки, че нашите желания могат и да не съвпадат) или "Бих те поканила на гости, но днес съм така изморена и искам да си остана сама".
Спомням си как отношенията с приятелката ми преминаха на ново ниво на близост. Тя попита:
– Ще участваш ли в организацията на нашия фестивал?
– Честно казано, не, не се виждам в това. Не искам нищо да организирам, – отвърнах аз, вътрешно подготвена за последваща съпротива и уговорки.
– О, знаеш ли, колко е приятно – питаш – получаваш отговор – продължаваш нататък.
Знам. Това е силата на определеността.
По-сложно е, когато човек не е свикнал, че "да" и "не" имат еднаква тежест. Тогава вместо прост еднозначен отговор на всяко "Ще дойдеш ли с нас?" и "Можеш ли да помогнеш?" започват едни разкази колко сложен се очертава денят, как за всичко трябва да има време, и как човек се старае на всички да угоди, за всичко и на всички, а и никой да не се разочарова. Обикновено се натъжава като слушам това.
А всичко започва в детството. Ние се учим да догаждаме какъв отговор се очаква от нас вместо да се вслушваме в себе си. Рано се научаваме, че на въпросите: "Харесва ли ти в градината?" и "Искаш ли супа?" – имат само един желан отговор за нашата баба. Разбираме, че отказът от скучен подарък или безинтересно посещение до музей, видите ли, ще огорчи нашите далечни роднини. Научаваме, че човек трябва да бъде любезен, вежлив и да е винаги на разположение на другите. Научаваме, че и въпросите, които ни задават, са просто по навик и от учтивост, а за нашите реални отговори на никого не му пука.
Добре е, че сме вече големи и няма нужда да играем повече този маскарад. И да не учим на тази лъжа своите деца.
Всеки от нас има правото просто да помоли и с благодарност да приема подаръци, предложения, помощ и любовта на другите, както и правото да отказва, да не се съгласява, да се затваря и да отстоява своите граници без чувство на вина.
"Да" и "не" тежат еднакво, съгласни ли сте? (и задавайки въпрос по този начин, искам да кажа, че всички ваши отговори ще са ми равнозначно интересни!:))
Автор: Анна Черних