В детството си всеки от нас е чувал, че да си егоист е нещо лошо, а когато пораснем и някой от околните, който не може да получи от нас това, което иска, пуска в ход последното средство – манипулация на чувството ни за вина: „Какъв си егоист(ка)!“. И това работи, защото в нашата култура е широко разпространена идеята: че за да обичаш другия човек, трябва да се откажеш от себе си.
Но идеята, че нашата любов към другия идва от любовта към себе си никак не е за подценяване. Въпреки, че много често любовта към себе си се бърка с егоизма.
Липсва разбиране какво е любов към себе си.
Любовта към себе си може да се изразява в закупуване на красиви дрехи, козметика, посещение при маникюрист и т.н. Което, разбира се, също е част от грижите за себе си, собствения комфорт.
Но основното сякаш отразява цитата, думите на К. Юнг:
Това, че давам на просяка, че прощавам на обидилия ме, че обичам дори врага си в името на Христа – това несъмнено са големи добродетели. Но, ако открия, че най-нещастният от всички, най-бедният от всички просещи милостиня, най-наглият от всички обиждащи, или просто врагът, седи в мен самия, че самият аз се нуждая от милостинята на собствената си доброта, че аз самият съм си също враг, който искам да обичам, какво тогава?
Любовта към себе си се изразява в способността да бъдете състрадателен към себе си, способност да се разбирате и приемате със своите слабости, ограничения, в своето невежество, където няма люта самокритика, обезценяване, раздразнение от себе си, когато си позволяваме да бъдем различни: понякога умни, а понякога глупави, понякога весели, понякога тъжни, понякога активни, понякога лениви.
Често попадаме в емоционални крайности: ту сме много строги към себе си, ту се самосъжаляваме, едва ли не до смърт. Ако вземем пример с мързела: първо се преуморяваме, после съжаляваме и изобщо спираме да правим каквото и да било. Мързелуваме, след това започваме да се виним и срамуваме или дори ядосваме, че толкова дни сме изгубили и отново започваме изтощението, пускайки процесът да се върти в кръг отново. Това е закономерен процес: ако дълго време сме в едната крайност, то след това се хвърляме в другата. Но нито в едната, нито в другата е истинската любов към себе си, тя е по средата.
И по този начин, приемайки себе си в различни състояния, учейки се да бъдем толерантни към себе си, става по-лесно да приемаме и другите, по-лесно да ги обичаме.
Възможностите на такава любов са безгранични и неизчерпаеми. Затова любовта към себе си не отменя възможността за любов към другите.
Когато обичаме себе си, ние ценим своите интереси и особености:
Трябва да намерите смелост и да станете главното действащо лице в живота си. Защото, ако се оттегли главният герой, филм няма.
Х. Букай
Често, когато хората затварят в себе си потока от любов към тях самите, мислейки, че избирайки себе си, се грижат за себе си, те стават егоистични, крадешком започват да търсят други места, начини, където още повече могат да обичат себе си: и така стават дребнави, завистливи, алчни, неудовлетворени от живота, нещастни.
И ако, все пак, се върнем към определението за егоизма, то можем да го разпознаем там, където интересите са насочени във вреда и ущърб на другия, където е нарушена способността да се споделя.