Едно дърво много, много страдало от това, че е дребно, кривичко и грозновато. За разлика от него всички други дървета наоколо били много по-красиви и по-високи. На дребното кривичко дърво много му се искало да бъде снажно и внушително като тях и клоните му да се развяват така красиво от вятъра също като техните.
Но за лош късмет дървото растяло на стръмен скалист склон. Корените му били враснали в малко рехаво парче почва, струпана в пролука между голите камъни. А ледено студеният вятър шумял в клоните му. Слънцето го осветявало единствено сутрин, а следобед се скривало зад скалите, дарявайки светлината и топлината си на високите красиви дървета, растящи по-надолу по стръмния склон. Дървото просто нямало шанс как да порасне повече и то за пореден път проклинало жалката си съдба.
Но една сутрин, когато първите слънчеви лъчи осветили кривичкото му стъбло, то погледнало към долината, разстилаща се по-долу и за миг разбрало, че животът всъщност не е толкова лош. Гледката, която се откривала пред него била прекрасна. Нито едно от красивите високи дървета, разположени по-долу в долината, нямало възможността да види и една десета от тази чудесна гледка, която се разкривала пред него.
Заслонът на скалите го защитавал от студа, леда и снега. Без кривичкото си стъбло, жилави и чепати клони дървото просто не би успяло да оцелее точно на това място. Несъмнено то заемало точно своето място и имало свой неповторим облик.
То било уникално.