Рисунка: John Larriva
Преди много години, когато все още беше жива моята мъдра баба, един ден тя каза на мен и мама, докато слагахме нови щори за Великден, нещо забележително... Щорите бяха за онези времена някаква нова мода, нововъведение: с асиметрични ресни, пискюли, и всякакви други джаджи... а не искаха и не искаха да се закрепят. Падаха ни постоянно на главите... ние се ядосвахме, ругаехме, качвахме се, слизахме, отново се захващахме за работа...
– Съвсем до неотдавна аз бих скачала до тавана, ако ми се появяха такива щори, – рече баба, – а сега нито зрънце желание... То си отива, момичета... желанието си отива. За всичко. И към нещата, и към хората...
Правете всичко, стига да имате желание за това. Пръскайте пари за глупости – не се скъпете! Глупостите често даряват радост, а трупането – не. За къде пестите? За погребението? Все още никой непогребан не са оставили... Радвайте се, докато има радост... Обичайте, докато ви се иска... Настъпва време, когато дори и топлината на някой друг, чужд не ви се иска... Нищо вече не ви се иска...
Вероятно природата прави така специално, за да сме по-спокойни, когато си тръгнем от този свят, без да се вкопчваме нито в глупости като вещи, нито в хора...
Ето, и аз вече съм готова да си тръгна... А ако сега можех да се върна във вашите години, то бих живяла за деня, и бих се радвала на всяко свое желание...
Баба отдавна я няма. А аз живея точно така: за деня, за момента и се радвам на всяко желание...
Автор: Лиля Град