Любимата играчка на момченцето беше едно плюшено зелено драконче. С нея играеше, с нея заспиваше и без нея даже не можеше.
Един ден плюшената играчка изчезна. Възрастните, не защото са лоши, а само разумни, преценили, че вече е време детето наистина да порасне. Изхвърлили плюшената играчка, за да отстъпи тя място за нова, по-интересна, страхотна играчка... за големи деца. Но детето си искало своето зелено, плюшено драконче. Нищо не можело да го склони... Не забелязвало дори своята нова скъпа играчка. Онова негово посмачкано от гушкане драконче, сякаш отнесло със себе си всичките детски мечти.
Спряло детето да се усмихва. Стояло притихнало в ъгъла и обмисляло дъъълго поради що ли го е напуснала неговата любима играчка? Къщата станала тъжна.
Пораснало детето, а с него и татко му – дваж остарял. Нощ след нощ детето се будело жално, а баща му не мигвал чак до зори. Нали бил възрастен, трябвало да помисли. С разум всеки проблем ще реши.
Нижели се безсънните нощи... Преминавали в протяжни дни.
Веднъж бащата заспал изтощен от безсъние. Дарил го сънят му с безценен подарък – почивка, от която отчаяно се нуждаел. Сънувал големият човек как тъгата на малкия да разсее. В съня си чул и видял приказка за далечна земя, където отишъл зеления дракон. И не само това...
Чул таткото драконът да разказва защо и накъде отпътувал, какво да търси е тръгнал? Разказал той съня на сина си. И загледан в слънцето, му описал картини... и заслушан в думите от съня, спрял да чува звуците от света.
Толкова далечен бил взора му, че дори не видял как се зародила отново усмивка на детското личице. Толкова силен бил гласа драконов, че възрастният даже не чул как детето започнало с глас да се смее. Захласнат в далечината, аха, да пропусне мига...
Детето сияело. Очите му греели. Ръчичките детски обгърнали широките таткови рамене в израз на обич огромна. Бащата разказвал ли, разказвал думите драконови.
„Трябваше да отлетя от теб малко момче, защото аз съм Дракон. Макар и момиче с панделки и цветя, аз мога да летя. Аз искам да летя! Трябваше да отпътувам, за да намеря Моя си дракон...
Моят дракон не е просто голям и зелен. Не бълва огън винаги щом отвори уста. Той има смело сърце. Той има огромни криле. Отвори ли ги, засенчва много малки неща. Дърветата огромни изглеждат като съчки. Пътища стават пътеки. Планините – пристъпя ги с крачка една! Реките – изпива ги щом зажаднее! Огън излиза му от дъха, за да запали наръч дърва на окъснели по пътя туристи. А нявга, само за да им светне, та пътеката своя пак да намерят.
Моят дракон не хапе! Да се доближиш до него, обаче, не остава без следа... Аз искам да го намеря. Неговото сърце е част от моето сърце. Неговия дъх, допълва моя... Когато той спи, се слива с пейзажа... Мислят го хората, че е хълмче с трева. Разхождат се по гърба му, стъпват по тялото му, а неравностите мислят за хребети на стара планина...
Събуди ли се, обаче, „ужасяват” се всички. Земята изпод краката им се размества. Планината променя релефа си. Изведнъж престава да им изглежда красиво зелен... и сякаш забравили красотата, в него съзират само своята собствена тъмна страна. Затова хората обичат, когато драконът спи. По-спокойно е някак. Всичко е ясно. Е, да, отдавна познато. Е, да, бая прозаично... и някак досадно, но какво пък, по-добре прозаично, отколкото истерично! По-добре познато, отколкото неосъзнато!...”
Увлякъл се в разказа си, бащата с думи нарисувал картина по-красива от всяка друга на света. Пропътувал неусетно цялата Земя и стигнал в безкрая на отдавна забравена ширина. Не усетил как спрял да повтаря думите на дракона от съня и започнал с думи свои... да споделя дълбоко стаени свои неща.
Не знаеше таткото, че може да има такива красиви места. Не знаеше или беше забравил, че толкова много може да се обходи без да направи и крачка в света! Забрави да мисли. Спря да бъде разумен. Откри в себе си отдавна забравеното дете... Позволи му да тича, да скача и да ‘’прави бели”... и откри необятни простори.
И всичко се случи без нищо да стори! И беше прекрасно! И беше захласно! Сам не усети кога е спрял думите да подбира. И забрави, че на „детето” говори. И сам на себе си заговори... и нищо, че думите „възрастни” бяха – детето разбра ги, защото на татко очите пак засияха. Изправи се снагата, някак голяма и дъха му, облечен в думи, огън разпали и стопли детето, и светна му в тъмнината. Прекрасна стана тъмата!
Протегна детето ръчички да гушне раменете на татко големи. Събудил се беше зеления дракон и спря да изглежда като тревичка... Снагата – размърда се и се изправи... Стана голям като скала! Порасна момчето и стана голямо. И татко му стана голям.
Да бъдат „възрастни” на други остави. На тези, които не сънуват... и от тъмното се страхуват.
Събуди се таткото... Тъмното бе станало светлина. Почувства се ведро. Свеж, отпочинал. Голям кат скала.
Порасна момчето. Стана голямо. Станаха двама. Големи и силни. Смели сърца!
Приказка от поредицата "Приказки за възрастни"