Катерина

Катерина беше много малка, когато разбра, че е “селянка”. Родителите ѝ се преселили от село в столицата, когато тя била едва осеммесечно бебе и оттогава неизменно живеели в големия град, но въпреки това, съвсем несправедливо децата от квартала често ѝ се присмиваха, че е “селянче“.

Един ден Кристина, нейната приятелка, ненадейно прекъсна играта, която играеха. Захвърли ядосано куклата си и изкрещя:

– Престани, Катя! Говориш като селянка! Не се казва „Ще обедвам”! Кажи о-бяд! Кажи „Ще обядвам“.

– Не искам! И няма да кажа.

– Тогава, играй си сама! Не си ми приятелка повече. Щом като не можеш да се научиш да говориш правилно.

Катерина нищо не каза, само започна да си прибира играчките. Бяха си направили „куклена къща“ под една плачеща върба в кварталната градинка. Върху малко одеяло се кипреха няколко кукли и кукленски сервизчета за хранене. Докато обличаше своята кукла Мими, Катерина реши, че от утре Криси няма да ѝ бъде вече приятелка. И така щеше да е по-добре. И за двете. Криси се имаше за „по-важен човек“ от нея само защото бе родена в София. И Катя би искала да се е родила в София, но не беше. Нейното родно място беше село в Северна или в Южна България, никога не можа да запомни.

– Къде отиваш? – изкрещя Криси, като че ли със заповедния си тон можеше да задържи приятелката си

– Където си искам! – отговори невъзмутимо Катерина и се отправи към изхода на градинката.

Катя беше единственото дете, което излизаше само в кварталната градинка. Никой не я придружаваше. Кака ѝ, която се грижеше за нея през деня, ѝ разрешаваше да излиза сама, за да не ѝ пречи докато тя си подготвя уроците. Криси наблюдаваше приятелката си изпълнена с недоумение. И друг път се беше случвало да я обижда, но двете винаги се сдобряваха в края на краищата и играта продължаваше все едно, че нищо не се бе случило. Колко ли време щеше да мине докато баба ѝ, която си говореше с приятелка на съседна пейка, щеше да разбере, че Криси е останала сама и щеше да реши да се прибират в къщи?

– Ссселянка! – изсъска Криси. – И да не си посмяла да си помислиш, че ще играя повече с теб! Мама и татко и без това ми забраняват... Защото си проста! Разбра ли?

Отговор не последва. Когато Катерина изчезна от погледа ѝ, Криси се разплака от яд и безсилие, защото обичаше Катя, но искаше тя да ѝ се подчинява.

– Не можеш да ме хванеш! Хвани ме, де! Хвани ме! – долетяха пеещите гласове на деца, които играеха на гоненица в градинката. Криси ги изгледа навъсено. Колко весело им беше! Стига да искаше, можеше и тя да се присъедини към тях. Но тя не искаше. На нея най-много ѝ допадаше Катерина. Само да нямаше този ужасен навик да казва от време навреме по някоя селска дума.

„Но какво от това?“, помисли си Криси. Ако родителите ѝ не ѝ натякваха непрекъснато, че Катерина е селянка и че за Криси не е добре да дружи с нея, Криси едва ли щеше да има нещо против да чува понякога по някоя и друга селска думичка.

„Откъде си научила тези селски думи, Кристина?“, изплющя в спомените ѝ неотдавнашния скандал с майка ѝ. „Кои думи, маме?“, „Много добре знаеш кои. Ако още веднъж те чуя да кажеш нещо подобно ще те изпратя в детска градина. Оставихме те в къщи, за да не учиш лоши неща от децата в детската градина, а ти се сприятели с това селянче, Катерина“.

„Катя не е селянка! Ти си селянка!“. Кръв нахлу в гримираното лице на мама Лили и то почервеня под дебелия пласт пудра. Тя едва се сдържа да не зашлеви шамар на дъщеря си. Криси изглеждаше беззащитна върху огромния плюшен фотьойл, сгушила глава в коленете си, но въпреки това се чувстваше някак особено. Беше горда, защото за пръв път бе успяла да покаже на майка си, че не се срамува от приятелката си.

„Както и да е...“, въздъхна мама Лили отрезвила родителското си чувство за справедливост. „Ще се направя, че не съм те чула, но ако се случи втори път... знаеш какво ще стане. Ще кажа на баща ти и-и-и... знаеш какво следва, нали?“. Криси мълчеше. „Иначе, Катерина не е лошо дете...“, продължи монолога си майката на Криси. „И дори може да се каже, че... е умно дете“. Криси я погледна с недоверие. „Да, умно дете е, – усмихна се малко пресилено, но почти дружелюбно майка ѝ. – Можеш да дружиш с нея, стига да не усвояваш нейния начин на говорене. Обещай ми, че няма да говориш като нея и аз няма да ти забранявам да си играеш с нея. Обещаваш ли?“. „Обе-щавам“, изрече с колебание и на пресекулки Криси.

Сега Криси седеше сама в кварталната градинка. Ако не успееше да се сдобри с Катерина, майка ѝ щеше да е много доволна, въпреки добрите думи, които тогава бе изрекла за Катя, само за да се сдобри с дъщеря си. Криси знаеше, че думите бяха лицемерни. Но ето сега, най-после, майка ѝ щеше да си отдъхне и да е спокойна, че дъщеря ѝ няма да играе вече с „това селянче“ и няма да разваля правилния си говор.

Докато се прибираше към къщи Катерина тихичко си повтаряше, сякаш да не забрави: „Няма да играя вече с Криси! Няма да се сдобря! Каквото и да стане!“. Учудваше се, че не ѝ беше мъчно. Беше ѝ ужасно тежко, когато се случи нещо подобно за пръв път. Но това бе много отдавна. Откакто Катя беше разбрала, че е по-различна от другите деца, тя инстинктивно се стараеше да не се привързва към никое от тях, та да не ѝ липсва, ако родителите му забранят да играе с нея. Бедата беше в това, че тя наистина не искаше да говори по селски. Понякога се случваше по цял ден да не каже нито една селска дума. Не винаги успяваше обаче. Може би, защото и родителите ѝ не говореха вкъщи както трябва. Тя знаеше, че в училище учителите оправят грешките в говора на децата. Надяваше се да е така. Беше изпълнителна, когато искаше да научи нещо. Затова вярваше, че ще слуша учителите и че те единствени ще ѝ помогнат. А до тогава? Катя обичаше да се усамотява с играчките си. Те си бяха нейната компания, на която можеше да говори, както си иска, без да получава упреци и забележки.

* * *

Вкъщи Катерина завари по-голямата си сестра. И този следобед тя учеше уроците си на глас. Беше отличничка и се гордееше с това. Като я гледаше Катя си мислеше, че може би наистина ще стане нормално дете, когато тръгне на училище. Ето, сестра ѝ, например, не говореше по селски. Беше се научила да говори както трябва. Тя открехна бавно вратата и се провря тихичко в стаята. Като се стараеше да не стъпва по скърцащите места на пода, предпазливо се добра до дивана.

– Тихо! – изкрещя каката.

Напрягайки се да не прави шум Катерина извади две, три играчки изпод дивана. Внимателно се настани върху него и подреди любимците си: едно кафяво мече, едно жълто пате, едно бяло зайче без уши и Мими, куклата, която току що бе прибрала от градинката. Детето огледа гальовно играчките и започна да им говори, но без да издава звук, за да не пречи на сестра си. Мърдаше устни и правеше мимики. Милваше ги. Когато не я слушаха обаче им се караше, защото не искаше да ги наказва.

По едно време малката се заслуша в разказа на сестра си: „Тогава Ивайло превзел столицата Търново и застанал на престола. Станал цар на българите.“, разказваше урока си каката. „Този Ивайло сигурно е бил омагьосан от някоя добра фея“, помисли си Катя, „Иначе как от селянин ще се превърне в цар“. И Катя притвори очи, за да види своята фея, която трябваше да се появи все някога. Ще почука на прозореца. Вкъщи няма да има никой. Тя ще я познае веднага. Феята ще я прегърне майчински, ще я докосне с вълшебната си пръчица и от селянка тя ще се превърне в принцеса. С розова блестяща рокля с воали и скъпоценни камъни, с пантофки, извезани с коприна и сребро, и огърлица от бисери. И тогава ще отиде в кварталната градинка. Децата няма да повярват на очите си, че това е Катя. А Кристина ще се разкайва за постъпките си. Ще плаче. После ще падне на колене пред принцесата, а тя ще ѝ прости, защото ще бъде благородна принцеса. Някой почука на прозореца.

– Феята! – подскочи Катерина.

На стъклото беше залепило сополивото си носле детето на хазяите.

– Какво искаш, Ванчо? – попита Катеринината кака.

– Мама каза по-тихо да си учиш уроците, щото много викаш.

Нямаше никаква фея. Катя се натъжи. Погали зайчето по безухата му главица и си помисли, че тя самата беше по някакъв начин като него. Уж беше като другите деца, уж всичко си имаше, пък ѝ липсваше нещо, което винаги се набиваше на очи.

* * *

А в селото, в което бе родена Катерина беше много хубаво. Баба ѝ и дядо ѝ живееха в много стара селска къща. С чардак, огнище и иконостас. Красивата икона на Богородица с малкия Исус, която се намираше в иконостаса, беше закрита с дантелено перде и за да я видиш, трябваше да дръпнеш бавно и внимателно пердето, нанизано на канапена връв. Божията майка беше изобразена с червена роба, под която се подаваха сини плюшени ръкави, а момченцето – със зелена риза и розово наметало. Под иконата имаше малко кандило от ковано желязо. В него по празниците се палеше свещ. Никъде в градските къщи Катерина не бе виждала иконостас. Нямаше. Иконостасът си беше селско нещо!

И други селски неща бяха за харесване. Селото беше пълно с истински неща, защото то самото беше истинско! На Гергьовден селяните се събираха в черквата на хълма. Правеха курбан чорба в огромни казани, върху стъкмени огньове в черковния двор, които вдигаха пара до небето. По Бъдни вечер Катеринината баба месеше питка, а върху нея от тесто майстореше малки фигурки на домашния добитък. По двора щъкаха кокошки. В кошарата домуваха кравите. И теленцата се раждаха там. На гърба на вековната селската къща имаше и голяма пещ. От глина и кирпич. В нея Катеринината баба мяташе домашно омесените хлябове. После с голяма дървена лопата ги вадеше един по един, горещи и ухаещи на печена ръж. Мечо, голямо рунтаво куче, овчарска порода, пазеше двора, кошарата и къщата. Селото беше планинско. В сурови зими често се случваше някой изгладнял вълк да слезе от снежната пустош на планината и да се опита да нападне добитъка, но на Мечовите стопани това не се бе случвало никога.

Когато родителите ѝ я водеха на село, Мечо винаги посрещаше Катерина далеч от дворната порта, махайки ѝ радостно с опашка. Как разбираше, че тя идва много преди да е наближила портата, никой не знаеше. А когато го погалеше по главата, той притваряше големите си умни очи, просваше се на земята, отпускаше лапи и започваше радостно да се търкаля и скимти. Беше истински предано на стопаните си куче-пазач. Градските деца не бяха виждали такова куче. Катерина пък, за разлика от тях, все още не беше виждала морето, където те ходеха на курорт всяко лято, но си го представяше като безкрайна нива, която се влива в хоризонта.

* * *

Когато порасна, Катерина се научи да говори правилно. От някогашният ѝ диалект в детския говор не беше останало нищо. Така трябваше. От селските си корени запази усета към истинските неща. Вече не бъркаше в коя България се намира нейното село. Намираше се в Южна България, в точно определен отрязък на физическата ѝ карта. „А истинския свят... къде ли може да се намери?“, питаше се Катерина понякога. И веднъж, когато вече беше достатъчно голяма, изненадващо и за нея самата, дойде и отговора: „Истинският свят изглежда всеки сам трябва да си го търси, но не на физическата карта на света, а по пътя навътре към себе си, и после нагоре, нагоре, нагоре... както се изкачва високопланински път, който води към върха на планината и оттам – направо към небесните селения на Твореца...“