Ефективността на приложната психология зависи от това колко си мъдър, морален и алтруистичен. Приложният аспект на психологията – науката за човешкото поведение - изисква да вземеш никакъв теоретичен конструкт, принцип, идея или дори изречение и да ги накараш да работят за доброто на хората. При това – по възможност за доброто на колкото се може повече хора.
Изискват се умения да се грижиш адекватно за нуждите на хората
Приложните психолози неслучайно избират свой инструментариум от всички научни достижения в областта, в която ще се развиват. Повечето специалисти задават въпроса „Какво кара хората да правят“… и после влагат някакъв контекст като „на работното си място“, „като родители“, „в семейните отношения“, „ в интимната връзка“. Сега вече знаете как някой решава да се специализира в дадена област – от чисто любопитство какво движи хората напред или ги спира от развитие в този аспект на човешкия живот.
Омагьосва ме начинът, по който хората променят правилата. Уж се очаква нещо да работи по определен начин, а после откриваме, че истината е друга и притежаваме свободна воля.
Сякаш огъваме реалността със съзнанията си, създавайки свой коловоз.
А после гордо влизаме в него, придаваме му обем, даваме му смисъл и извоюваме правото нещата да се правят и така, да ни има и нас - по свой образ и подобие.
Да си измислим своя реалност
Свободни ли сме наистина да сътворяваме себе си и света си? Някои хора са така лекокрили и волни в мислите, чувствата и поведенията си. Сякаш светът им принадлежи и вселената служи на личните им цели. На такива хора пътят им като че ли е предначертан, всичко им се отдава, харесвани и приемани са и постигат целите си.
Има и хора, пред които сякаш някой е поставил огромни и непреодолими канари. Личности, които се страхуват от високото, от дълбокото, от далечното и непознатото. Индивиди, които се окопават все по-навътре в себе си, отдавайки все по-малко навън.
Общото между тях е, че и двата типа хора така истински вярват в реалността си, че друга за тях не съществува. Най-непреодолимите стени са в съзнанието ни, вярно е. И ако имаме късмета телата и умовете да се подчиняват на волята ни, то можем да изберем да си строим кули в небесата или окопи в земята. Можем да изберем да се съобразяваме с мнението на другите или просто да го игнорираме. Можем да поискаме да ни е важно да ни харесват или да се научим да се харесваме сами себе си.
Каквото и да искаме да подобрим в себе си и възприятията си, все ще си намерим инструменти за лична трансформация. Някой вече си е задал въпрос, някой вече е измислил начин.
Дали ще работи това и за нас - зависи изцяло от нас.
Да си измислим нова същност
Най-ценният аспект на приложната психология остава фактът, че ни позволява да моделираме себе си отвътре навън. Да посаждаме нови идеи, от които да развъждаме нови светогледи. Вдъхновяващо е как нечий мисловен продукт има силата да променя цялата човешка природа.
Успехът на един от нас някак става успех на всички ни.
Креативно-иновационният процес е може би най-зареждащият. Взимаме нещо старо, никому непотребно и изтръскваме прахоляка. Откриваме в него нова ценност, вклаждаме нов смисъл и му вдъхваме друг живот. Измайсторяваме със съзнанието си обект, който можем да материализираме като иновационен продукт. Или пък оформяме ментална идея като облак, оставяйки я да се рее над света, а хората да разпознават в нея различни и причудливи фигури и форми.
Измисляме нова своя същност извън онази, която са ни подарили родители, учители и близки. Опипваме вътре в себе си с мисъл, търсейки „Аз съм“ и прескачайки „Аз не съм“. Понякога от срещата с мрака в нас ни става сиво, тихо и студено. Едва ли на човек, потънал в мъгла, можеш да покажеш, че навън съществуват цветове, че грее слънце и ухае на пресен хляб.
Как да докажеш на страдащия, че животът, от който е бил забравен, всъщност би го прегърнал пак, стига да направи малко усилие да излезе от мрака? С доверие, с човешка и дълбока вяра в него. Защото на психологията човешката душа ѝ е важна – затова и ние не спираме да търсим начини как да ѝ помагаме тя да не спира да твори. И понякога първо някой трябва да повярва в Човека, за да намери той отново искрицата си и да поиска да създава и твори. Да повярва в себе си и в смисъла от своето самотно съществуване.
Човекът винаги намира начин да пребъде.
Да създадем нова вселена
Социалният аспект на човешкото същество го кара да търси начин да остане свързан с другите. И ние непрекъснато развиваме и усъвършенстваме жички, вълни, екрани и бутони, с които да си показваме, че сме си важни. Че се чуваме и виждаме.
Начинът, по който живеем, ни кара да искаме да изграждаме общности от себеподобни, в които да си бъдем (само)достатъчни. Места, в които да има смисъл от нас и личността ни. Куполи, под които несъвършенствата ни да виреят в безопасност, докато силните ни черти греят и цъфтят.
Да се научиш да не се боиш от другите, да знаеш как да ги поканиш в своя свят, как да се разкриеш и да бъдеш уязвим, е дълъг и бодлив път. Процес, в който се научаваш, че колкото и да се стараеш да си добър човек, винаги ще се появи някой, за когото ще бъдеш анти-герой. Колкото и обич и нежност да си отдал, понякога няма да бъдат достатъчни, за да задържиш човек. Нерядко след срещите с другите чувстваме, че се движим в пространството, изпълнени със съмнения, загуби и празнини. Като дупки в швейцарско сирене, за които лек няма.
Времето е лекът, а приемането – мехлемът.
Да превържеш нечия рана
Казват, че сред най-ранните признаци за цивилизация, е откритият скелет с превързана счупена бедрена става – защото свидетелства, че някой е останал да се погрижи за беззащитен, обездвижен човек. И когато ме питат какво намирам толкова в приложната психология, винаги отговарям, че
те учи как да превържеш наранена човешка душа.
Нещо повече, тя дава шанс на всички ни да се научим да се грижим не само за своите души, но и за тези на близките ни. Психологията се създава от хора за хора, които преди всичко са хуманни. Нужна е определена доза страст, за да искаш да поставиш живота си в служба на чуждо добруване.
Виждали ли сте как ветеринар пуска орел от върха на планината, след като е лекувал счупеното му крило? Орелът нетърпеливо разперва крила, неуверено ги раздвижва, колебливо се оттласква от ръката на спасителя си и бързо потъва в хоризонта, без да поглежда назад.
И с излекуваните човешки души е така. След тях остава само облекчената и дълбока въздишка на специалиста, който тихо прибира инструментите си, превързва одрасканата си ръка и потегля назад по пътя си. Защо го правят ли? Защото
поривът към свободата – своя и чужда, е най-силен.
За Светлило написа д-р Новкова
Д-р Юлика Новкова е приложен психолог, който помага на хора, екипи и организации да постигат целите си. Вярва, че хората не се провалят, а просто спират когато стане твърде трудно и почувстват, че са сами.
Да научите повече и да прочетете други нейни неща можете в julspsychology.com