Не искам да си казваме нищо

Не искам да си казваме нищо

Не искам да ти казвам нищо. Нито да чуя нещо от теб.

Искам да се гледаме.

Да наблюдавам дишането ти, ти моето, за да отчетем вълнението.

Да забележиш къде имам тръпчинки, когато се усмихна.

Защото ще се усмихна. На очите ти.

Да проследя леките бръчки около тях и да ги погаля без да те докосна.

Да се вгледам в слънчевото затъмнение на зениците ти и да дочакам изгрева в ирисите ти на лято щом ти се усмихнеш.

Заслепяваш, но приковаваш!

Да осъзнаеш, че светлината, с която грее лицето ми, е отражение на твоята. И как мракът на тъмните ми очи бяга през решетките на миглите, за да остави твоите да пируват с топлината и сладостта на шоколада в тях.

Да си пращаме послания с поглед, които ме/те докосват навсякъде осезателно и удоволствието от това да е видимо по зачервените ни страни.

Да отбележим всяка неравност, всеки белег, всяко трепване – външни и вътрешни, и да ги направим свои.

Мислено да заключим образите си в галерията на вечността и да отключим лабиринта на душата.

Да се изгубим вътре в другия. Да открием всеки пласт, да изследваме всяка гънка, внимателно да стигнем до крехката сърцевина. И там да намерим себе си. Слети.

Не искам да си казваме нищо.

Искам да се Виждаме. Кои сме. И какво сме.

Всичко.

 


От автора: Надежда Тошкова/nanito/ е името ми и съм едновременно и оптимист, и песимист, и непоправим мечтател. А да пиша е свобода, едно безкрайно изследване на всички пътища на пълнокръвния живот. Всичко това е събрано на едно място: jelanie.info.

×
Натисни "Харесвам" и ни чети във Facebook

Автор: Светулко |

Подарени лъчи светлина
Коментари