Не искам много. Никак не е много това, което искам. Нещо съвсем малко е.
Искам да запомня как устните ти се плъзгаха по моите като къс коприна. Искам да запомня как пръстите ти се вплитаха в косата ми, понякога толкова грубо, сякаш искаше да завържеш от нея възел, с който да ме прикрепиш завинаги към теб, а друг път толкова нежно като че ли се страхуваш да не ме нараниш. Искам да запомня как телата ни се сливаха в експлозия на първична енергия като устрема на беглец в пустинята, който сякаш с последни сили тича към оазис.
Искам да запомниш нещо и ти - едно от проклятията на тъмните магове е болезнено изострената им като амдарска сабя памет. Моята е същата. Никога няма да мога да забравя. Дори и най-дребните подробности така са се жигосали и толкова дълбоко в съзнанието ми, че сякаш всеки полъх на ветровете на спомените ме карат да крещя и да се гърча от болка.
И алкохолът не би могъл да ме накара да забравя. Знаеш ли колко пъти ми се е искало да кисна мозъка си във водка и вино? Понякога съм се чудела дали няма да се превърна в мрачна алкохолна пара, в миазъм, черен като туптящите в съзнанието ми мисли.
Събуждам се понякога в сърцето на нощта, с една такава режеща болка в лявата половина на гърдите ми, с едно ужасяващото чувство на празнота до себе си. Искам да запомня всичко това. И нека боли. Искам да запомня и нея - болката.
Искам да запомня как за пръв път ми каза, че ме обичаш. Искам да запомня сълзите ти при това признание. Бяха сълзи на радост. Такива бяха. Тогава имах усещането, че всяка една от тях капваше върху кожата ми и ми причиняваше толкова силна болка, че изкарваше въздуха от дробовете ми и ме изгаряше като нажежен до бяло ръжен. Единствено мракът знае колко пъти съм се будила с тази мисъл, с твоето име на уста. Искам да запомня всички пъти, когато те назовавах с глас, който никой друг не бе чувал от мен и едва ли ще чуе.
Искам да запомня и миговете, в които аз пищях, сякаш за последен път в живота си, с оня безумен ужас в очите ми, сякаш се бях протегнала напред, за да се защитя от същите онези ръце, които бях целувала и ме бяха галили и прегръщали. Искам да запомня как тялото ми, което познаваш по-добре от собственото си, се гърчеше в отчаяни спазми, окъпано от някаква виолетова светлина, бликаща като сълзи от пръстена с изрязания от цял аметист пентаграм, който носех на ръката си.
Искам да запомня и друго - как от устните ми, които така обожаваш и за които копнееш повече от въздуха, излизаха прегракнали крясъци, бледо подобие на собствения ми глас. Искам да запомня и онези крясъци, с които исках милост, молех за милост, заповядвах за милост, убеждавах сама себе си, че ще забравя. Но ще запомня.
Просто успя. Успя някак да ме накараш да затъна, така да затъна,че не знам дали душата ми няма да се пръсне на хиляди малки парчета. Искам да запомня как предаваше тялото ми и душата ми на мрака, а аз самата пищях и плаках като двегодишно момиче. Искам да запомня всичко това. Искам.
Искам да запомня как се гърчех в прегръдките ти дълго след като и сълзите, и писъците ми бяха пресъхнали. Тогава сякаш те умолявах да премахнеш блокадата върху уменията ми да запомня всичко това. И това ще запомня.
И знам, че докато помня, няма да съм дори наполовина на онова, което бях. Запомни го и ти!