В края на януари, в един обикновен скучен ден, когато вече ми беше омръзнала монотонността на утъпкания сняг с черни петна от човешките стъпки от двете страни на улицата, бледото небе и сивите къщи, на моя перваз, точно пред стъклото на прозореца, падна зелено листо.
На сутринта погледнах навън по-скоро по инерция, отколкото да видя нещо ново и интересно. А той там, точно от другата страна, зеленият лист.
Откъде се взе през зимата? Всичко наоколо е сиво-бяло, а той е такъв светъл, сочен, жив.
Сякаш малък къс лято е долетял от далечна южна страна и ми шепти: "Не тъгувай, аз ще се върна скоро!".
Цял месец лежа на перваза. Нито силните февруарски ветрове го отвяха, нито дъждовете посред зима го отмиха.
Всеки ден поглеждах – лежи си листенцето, не пада, не се предава. Острото му ръбче се е впило в процепа на рамката. Приютило се е лятото на прозореца ми, подкрепяйки ме в студените зимни дни. Малкият зелен гост стопляше душата ми - сочно напомняне за ярките слънчеви лъчи.
Не бърза да отлети моят неочакван другар. Вече е края на февруари, а той все още стои на поста си. Не ми разрешава да се оплаквам, че до лятото е далеч. Как да споря с него, като ето къде е – лежи си върху перваза?