Вятърът срещнал нежно, прекрасно Цвете и страстно се влюбил в него. Докато той нежно милвал и галел Цветето, то му отвръщало с още по-голяма любов и отдаденост, изразяващи се в прекрасен цвят и невероятен аромат. Но на Вятърът все му се струвало малко всичко това и взел решение: „Ако взема, че дам на Цветето цялата си мощ и сила, тогава то ще ме дари с нещо още по-голямо и по-силно“.
И задухал силно върху Цветето с мощното дихание на своята любов. Но крехкото нежно Цвете не могло да понесе бурния израз на страст и се скършило. Вятърът се опитал да го повдигне и съживи, но не успял. Тогава утихнал и задухал на Цветето с нежния дъх на любовта, но то увехнало пред очите му. Тогава Вятърът извикал разярен:
– Дадох ти цялата мощ на своята любов, а ти се скърши! Вижда се, не е имало в теб сила за любов към мен, а това значи, че не си ме обичало!
Но Цветето нищо не отговорило. Вече било мъртво.