Любовта, о, Говинда, за мен е най-важна от всичко на света. Да види света изцяло, да го обяснява, да го презира, е може би достойно за велик мислител. За мен единственият смисъл е в това да умееш да обичаш този свят, не да го презираш, не да мразиш себе си и него, а да умееш да гледаш на света и на себе си, и на всички същества с любов, и с възхищение, и с почит.
И колко е прекрасен светът, когато гледаш на него по такъв начин – така просто, толкова по детински, без всякакви очаквания!
... никога човек не е нито съвършен светец, нито съвършен грешник.
Нищо не е било, нищо няма да бъде, всичко е, и същността на всички неща е в настоящето.
Трябва само да изкажа някоя мисъл на глас и тя вече получава малко по различен характер, звучи мъничко фалшиво, малко глупаво.
Тя го разбираше по-добре, отколкото някога го бе разбирал Говинда, те имаха много повече общо.
Веднъж той ѝ рече:
– Ти приличаш на мен, ти си по-различна от повечето хора. Ти си Камала, и нищо друго, а вътре в себе си имаш тихо убежище, в което можеш да се върнеш по всяко време и да си като у дома си. Малцина имат такова убежище, а могат да имат всичко.
– Не всички хора са умни – каза Камала.
– Не – възрази Сидхарта, – не в ума е причината. – Камасвами е толкова умен, колкото съм и аз, и въпреки това няма това убежище в себе си. А други, макар и с ум на дете, го имат. Повечето хора, Камала, са подобни на падащите листа; те се носят из въздуха, кръжат, но в края на краищата падат на земята. А други, те не са много, са като звезди – те се движат по определен път, никой вятър не може да ги застави да се отклонят от него; те носят вътре в себе си свой закон и свой път.
За всяка истина може да се каже нещо съвсем противоположно на нея, и то ще бъде също толкова вярно.
...истинският живот минава покрай теб и не те занимава. Като пазарен жонгльор ти играеш със своите топки: с делата си, с хората, които те заобикалят – обръщаш им внимание, забавляваш ги, но сърцето ти, източникът на твоето съществуване, не е тук. Източникът е някъде там, ромоли, ромоли като невидим извор, но сякаш някъде далеч и сякаш вече няма нищо общо с твоя живот.
Мъдростта е несподелима. Мъдростта, която някой умен човек се опитва да сподели, звучи като глупост.
— Шегуваш ли се? — попита Говинда.
— Не се шегувам. Само казвам какво съм открил. Знанието може да бъде споделяно, но не и мъдростта. Човек може да я открие, да живее с нея, да се остави да бъде носен от нея, да върши с нея чудеса — ала тя не може да бъде изричана и проповядвана.
Когато един човек търси... се случва очите му да виждат само това, което търси, и той не е в състояние да намери нищо, не е в състояние да възприема, понеже си мисли винаги само за търсеното, има цел, обсебен е от тази цел. Да търсиш – значи да имаш цел. А да намираш – означава да бъдеш свободен, отворен за всичко около себе си, да нямаш цели. И ти, благоверни, макар и сам търсещ, нима като се стремиш към целта си, не виждаш ли, че е съвсем близо, току пред очите ти.
Той убивал чувствата си, убивал спомени, изплъзвал се от своето Аз в хиляди чужди образи, бил животно, мърша, камък, дърво, вода, но всеки път, когато Слънцето светвало или Луната – той се връщал в собственото си Аз и увлечен от кръговрата, чувствал жажда, преодолявал жаждата си, чувствал пак нова жажда.
Ето защо всичко, което съществува, за мен е добро: смъртта, както и живота; грехът, както и светостта; умът, както и глупостта – всички трябва да бъдат такива, каквито са. Необходимо е само моето съгласие, моята добра воля, моето обичливо отношение – за да бъдат всички за мен добри, полезни, неспособни да ми навредят. В собственото си тяло и в собствената си душа аз се уверих, че ми е нужен и грях, и сладострастие, и стремеж към земни блага, и суета, тщеславие – те ми бяха нужни в същата степен, както и моето срамно отчаяние, та най-накрая да се откажа от противодействието на света, за да се науча да го обичам такъв, какъвто е, без да го сравнявам с някакъв желан, създаден от моето въображение свят, с измислено от мен вид съвършенство.
Хората, подобни на нас, вероятно не са и в състояние да обичат. А хората-деца са способни: това е тяхната тайна.
Всеки може да чародейства, да твори, всеки може да достига целите си, ако умее да мисли, да чака и да пости.
Светът, приятелю Говинда, не трябва да се счита за несъвършен или бавно вървящ по пътя към съвършенство, не, той е съвършен във всеки един миг – всички грехове вече носят в себе си изкуплението, всички малки деца вече въплъщават в себе си възрастни хора, всички новородени – смъртта, всички умиращи – вечния живот.
Като човек, потапящ се в дълбока вода, той се спуснал до дъното на това чувство, към неговите причини, защото в изясняването на причините, – предполагал той, – се състои и целта на мисленето; само по пътя на такова изясняване на усещанията се стига до познание и не се изпарява, а придобива същност и започва да излъчва тази светлина, която се крие в него.
Нима всичко изстрадано – това не е време, нима всички самоизтезания и страхове – това не е време, нима всичко тежко, всичко враждебно в света не изчезва победено, стига само да се победи времето, да се отделиш в мислите си от времето?