Бледите маргаритки

Беше мразовит ден в края на зимата, когато пролетта приближава, но дните все още бяха недружелюбни и сурови към всеки решил да поеме глътка от режещия въздух. Не се виждаше път, а тесни снежни пътеки, които като невидим оркестър посрещаха новодошлите, защото в това време на годината топлина се намираше само у дома. Всеки двор бе заобиколен с кафяво-бели следи от синове, внуци и дъщери, дошли на гости.

Единствено пред дома на мистър Болт снегът бе бял като лист хартия. Мистър Болт бе привързан към самотата си и бе готов да я защитава сякаш е най-верният му приятел. Къщата му бе изолирана с висока и стабилна ограда, която приличаше на укрепление, заради натрупалия сняг. През лятото той нервно обикаляше около прозорците и гонеше всеки, който се приближи до оградата, но студът през зимата го заместваше и му позволяваше по-често да разглежда вехтия албум. Прехвърляше страниците, а всяка следваща добавяше 10 години.

Някои снимки бяха изхабени, образите на тях трудно се виждаха, а колкото и да ги приближаваше към лицето си, не успяваше да разпознае дори най-близките си хора. Изморен, спря да прелиства, без да забележи, че изпадна картичката, заради която преди години бе купил този албум. Точно реши да затвори очи, когато чу лая на кучета откъм улицата.

Спомни си, че бе вторник – денят, в който лекарят и медицинската сестра, от близкия град, идваха на посещение по домовете. Набързо прибра извадените на показ вещи и се подготви да ги посрещне. Макар че бе много по-възрастна от доктора, сестрата вървеше по-уверено, а той я следваше като войник. Оставаше им само къщата на мистър Болт, за когото цялото село разказваше различни легенди, започвайки от неговата националност.

Никой не бе сигурен дали е поляк, германец или англичанин. Знаеше се, че е бил намерен от родителите си, които го осиновили, но не пожелали да му дадат ново име. „Наричат го мистър Болт”, обясни сестрата на новия лекар, и понеже в разклатеното му здраве нямаше нищо необикновено, сметна за по-интересно да сподели история, според която неговите родители били руски благородници и го изгубили, докато бягали от болшевиките. Лекарят обаче заяви, че не се интересува от клюки, и угаси ентусиазма на сестрата, която се бе готова да разкаже как цялото село го смята за саможив самотник, понеже не говори с никого, и как преди време за малко да се ожени за някаква особнячка, не по-малко странна от него, но тя го бе напуснала. Така, стигнал до дома на мистър Болт, лекарят знаеше само, че може би ще прегледа човек със синя кръв.

– Мистър Болт, влизаме! – провикна се сестрата през тесния процеп на портата, но никой не отговори.

След минута самият мистър Болт се показа на прозореца, погледна ги сърдито и им помаха, за да влязат. Лекарят прекрачи първи, но му се стори, че стъпва в нищото, защото се подхлъзна и за малко не падна. Пътят бе гладък като стъкло и само наредените една до друга акации го спасиха от падане, с което щеше да се превърне в новия герой на местните клюки.

– Жив ли сте докторе?

– Да, жив съм – отговори, удряйки една в друга заснежените си обувки, като се подпираше на едно от дърветата.

– Как сте, мистър Болт? – попита сестрата, която вече стоеше на прага, прикривайки засрамения лекар.

– Какво ме питате всеки път – чувствам се както винаги. А вие, докторе, си гледайте в краката на тръгване, че не знам как ще ви събирам.

– Не ме мислете, нищо ми няма. А вие имате ли някакви оплаквания?

– Кой жив човек няма оплаквания? Нали казват: ако се събудиш без да се оплакваш от нищо, значи си умрял – отговори мистър Болт, докато все още стоеше на прага и не помръдваше дори със сантиметър.

– Нека да влезем, навън ли да ви преглеждаме – смутено предложи лекарят и потърси с очи сестрата за подкрепа. – Е, влизайте, господине, и се разкопчавайте, колко още ще стоим на прага. Нали знаете за какво сме дошли? Защо стоим и се гледаме?

– Влизам, влизам, абе аз знам къде ще им излезе краят на тия прегледи, ама нали и вие трябва да вършите някаква работа, – отговори мистър Болт и се отдръпна от прага.

– Е-е-е, вършим, как да не вършим. Не виждате ли в какъв студ идваме, защото без нас не може, – каза сестрата и поведе редицата към най-близката врата.

Влязоха в стая, навъсена като самия домакин. Светлината влизаше едва, на тънки снопчета през дебелите завеси, които повече приличаха на одеяла, отколкото на пердета. Носеше се горчива миризма на нещо изгоряло, макар че на печката нямаше тенджера. Беше тясно и се побираше само най-необходимото.

Сякаш напрегнат от присъствието на хора, ръцете на мистър Болт се сковаха и той едва успяваше да докосне копчетата на ризата си. В тялото си чувстваше все едно е в окови, които му носеха нови и нови ангажименти.

– Ама по-бързо, де! Какво се въртите? И къде са ви хапчетата? Пиете ли ги изобщо, – каза сестрата.

– Щом има кого да преглеждате, значи ги пия, – отговори мистър Болт, успял да свали дрехите си, а кожата му, смачкана като лист хартия настръхна, усещайки лекия хлад в стаята.

– И сложете повече дърва в печката. Тук е много студено, даже дъхът ми се вижда.

– Това е защото сте изнежена. В стаята дори е приятно.

За да не пропилее останалата част от деня в слушането на този спор, лекарят побърза да приключат. Дните все още бяха къси, а нощта – дълга, заради което се притесни да не би да се приберат твърде късно в града. А и в състоянието на мистър Болт не се виждаше нищо тревожно. Оставиха му нова рецепта и си тръгнаха.

Бързото посещение зарадва мистър Болт, който не обичаше да говори и приемаше прегледите като задължение. Останал сам, той можеше отново да се потопи в света на своите спомени. Харесваше му да се рее из невидимото и от него да рисува живи картини. Започна да се разхожда от една стая в друга, като в унес. Припомни си как къщата бе построена от неговите родители и как в самото начало можеха да използват единствено две стаи. Трябваше да спи на два сламени дюшека със своите братя. През деня беряха дини, пъпеши, пасяха овце и кози срещу малко пари и някой плод за вкъщи. А след вечеря започваха работа у дома, тъй като за съвсем кратко трябваше да довършат по-голямата част от къщата. Докато бе сухо, не им пречеше да спят върху голата земя, но щом завалеше, калният под засмукваше парцаливите дюшеци заедно с телата им. Преди сън, обаче, идваше неговото време, когато можеше да мечтае.

Тайните го привличаха и разпалваха въображението му. Той си представяше как се е заслушал в концерт, чийто кънтеж разтърсваше простора, а блестящите инструменти се сливаха със златната вечер и стопляха изтерзаната му самота. Намираше се в стая, чийто мокет ухаеше на 1950-та, а картините по стените го пренасяха в идеалистичен свят, който не съществуваше наоколо. Крясъците на родителите му рязко късаха тази илюзия и го вадеха от съня. Трудно можеше да каже, че обича хората, които му осигуриха покрива над главата. Нито един от тях не се бе държал мило с него, не го бе докосвал или целувал, а най-близкият жест на нежност, който получи от майка си, бе да застане зад него за една снимка.

Изведнъж мистър Болт видя паднала на земята картичката с бледите маргаритки. Излъчваха изкривена сянка от усмивка и силен аромат, който събуди друг от мъртвите му спомени. Денят, когато в него разцъфтя страстта, а сърцето му затрепери. Не можеше да се види дали сянката е тъмна или светла, но носеше със себе си нежност и затова мистър Болт я последва, както вече неведнъж бе правил.

Всеки път споменът за нея го сгряваше и заедно с образа ѝ чуваше мелодия от цигулка. Музиката се носеше из целия въздух, съживяваше погребаните цветя на верандата, а техният сладък като ванилия аромат караше сърцето му да стене. Лъчите на миналото отново пресичаха пътя му, премрежваха погледа му и го караха да се обърне назад. А зад него беше тя – забулена и замъглена, със загадъчен поглед и широка усмивка, които веднага се забравяха, щом човек видеше късата ѝ пола. Леко тревожен и потриващ ръце, бе готов да я прегърне и да превърне надеждите си за младост в действителност.

Ароматът на избледняващото му минало проникна и в най-малките пори, а пред прашното огледало в стаята отново се появи образът, който така и не забрави. Тя беше романтична и нежна като малко дете, за което трябва да се грижиш. Прегръщаше го и го целуваше като на шега, а след това се криеше с часове, карайки го да се чуди истина ли бе или фантазия. Стопляше го с гъстата си черна коса, но и го плашеше с почти прозрачните си зелени очи. За много хора красотата ѝ бе банална, но той не можеше да отлепи поглед от нея, макар че повечето пъти я наблюдаваше тайно. Понякога готвеше по цял ден, друг път се излежаваше, а много рядко се случваше да танцува сама на верандата, под звуците на въображаема песен, като протягаше ръце, все едно бе птица, приготвяща се за полет. Предизвикваше всичко около себе си да се отдели от земята и да тръгне след нея.

Гледаше я как си говори сама, докато върви из градината и как си тананика, докато готви и мислеше, че я обича, но така и не го изрече. Нали казваха, че за хубавото не се говори и затова мълчеше. Остави силните си чувства да растат на тишина. Дълго бе мислил за това. Дали ако бе казал обичам те, дали ако я бе хванал веднъж за ръка, тя щеше да остане? Дали бе разбрала, че може да остане? Или си тръгна, защото бе нещастна? Тогава за първи път говори с Бог. Молеше го да я върне. Знаеше, че никой нямаше да го спаси от смъртта, а сега нямаше и какво да го спаси от живота. Донесе със себе си единствено картичка с поле от бели маргаритки, в чийто десен край имаше две портретни снимки на малки момиченца и само нея остави след като си тръгна, с написан на някакъв чужд език текст…

Споменът кръжеше и опияняваше спарения здрач. Мистър Болт усети как сърцето му се сви, зави му се свят и падна, а когато погледна под себе си, му се стори, че се намира върху ръба на бездна. От рова, обаче, се носеше сладка миризма, която го придърпа в любящата си прегръдка. „Това ли беше?“, помисли си. В този момент студът изчезна и усети силна топлина, която го отдалечаваше от смразяващия вятър, сгушил останалия свят в шалове и шапки. Сърцето му се стопи, а на негово място се появи огнена топка, която растеше и разчупваше сковаващия, зъзнещ студ. За последно погледна мръсния шкаф, върху който имаше само една празна чаша. До шкафа бе леглото, а на него – тяло, забравено и захвърлено като опаковка от изхабен дезодорант.

Напусна стаята и огря над сиво-бялата земя. Погледна малките домове, които бяха като блестящи ярки светлинки и се зачуди защо всичко изглежда толкова дребно. Облечените в плът и чувства хора измръзваха в своята обвивка и затова им подари от топлия си допир. Големите преспи започнаха да се топят, кучетата излязоха, тръскайки доволно мократа си козина, а децата свалиха дебелите ръкавици и започнаха да си играят със снежни топки, въпреки че се здрачаваше.

Пролетта все още не бе дошла, беше зима, но бистрите живи лъчи си пробиваха път в бледото небе, а хората ги поглеждаха с усмивка и си казваха: „Днес бе един хубав ден”.

 

×
Натисни "Харесвам" и ни чети във Facebook

Автор: Антония Руменова |

Казвам се Антония и съм все още прохождащ писател, но искам да споделя с читателите това, което пиша.
Коментари