Живял някога майстор-строител. Цял живот той строил къщи, но вече остарял и решил да се оттегли в пенсия.
– Аз напускам, – казал той на работодателя си. – Реших да се оттегля в пенсия. С моята баба ще гледаме внуците.
На работодателя му било мъчно да се раздели с този човек и той го помолил:
– Слушай, хайде да направим така – построй, изгради последната си къща и те изпращаме в пенсия. С добра премия!
Майсторът се съгласил. Според новия проект той трябвало да построи дом за малко семейство, и се започнало: разрешителни, търсене на материали, проверки...
Майсторът бил припрян, бързал, защото вече се виждал в пенсия. Нещо не дозавършвал, друго опростявал, купувал евтини материали, тъй като тях можели по-бързо да доставят... Сам усещал, че не върши както трябва работата си и не дава най-доброто от себе си, но се оправдавал с факта, че това е краят на кариерата му. Когато строежът приключил, той извикал шефа си. Човекът разгледал къщата и казал:
– Знаеш ли, а всъщност, това е твоят дом! Ето, вземи ключовете и се нанасяй. Всички документи вече са оформени. Това ти е подарък от фирмата за дългогодишната работа при нас.
Какво изпитал майсторът, само той си знаел! Стоял червен от срам, а всички около него пляскали с ръце, поздравявали го за новодомството и мислели, че той се изчервява от стеснителност, а той бил червен от срам за собствената си небрежност и немърливост. Ясно осъзнавал, че всички грешки и пропуски сега са се превърнали в негови проблеми, а всички наоколо смятат, че е смутен от скъпия подарък. И сега той трябвало да живее в този дом, който е построил лошо...
Поуката: всички ние сме майстори. Строим нашия живот така, както майстора-строител преди излизане в пенсия. Самите ние не полагаме особени усилия, считайки, че резултатите от точно този конкретен строеж не са толкова важни. Защо да си даваме твърде зор и да полагаме излишно усилия? Но след това осъзнаваме, че живеем в къщата, която сами сме построили. Защото всичко, което правим днес, има значение. Днес ние строим дом, в който ще се нанесем утре.