Странно защо е прието да се асоциира свободата и щастието с освобождаването от оковите на разума и даването на воля на чувствата.
В чувствата ние виждаме самите себе си, докато разумността приемаме за заробваща и угнетяваща. Когато решим да бъдем самите себе си, традиционно това означава да се откажем от самоконтрола и да проявим емоциите си.
Не ни смущава фактът, че най-често това се случва под външно влияние, например телевизионно предаване, убеждаващо ни да дадем воля на справедливия си гняв против принизяването на вечните ценности (патриотични, личностни и т.н.) и в решението ни да действаме вече е вложено съвършено друго съдържание.
Туй кино, дето всяка вечер ти го зяпаш, знаеш ли какво е? Все едно зехтин през стъкло да топиш. Хубаво е онова кино, дето ще си го играя аз.
Николай Хайтов - „Дърво без корен“
Парадоксът тук е, че ние винаги отказваме да признаем външното влияние. Не се виждаме като изменчиви същества, изграждащи се от външни влияния. Напротив, приемаме се като истински, неизменни, намиращи се извън влиянието на средата.
Не можем ли да приемем, че сме просто акумулатор на влияния, но и в определена степен сме способни да изберем на кои от тях да се подадем, а също и да контролираме процеса на преобразуване? Именно в това се проявява анализиращата и контролираща функция на разума.
Стремейки се да се освободим от тази инстанция (разума) и да бъдем свободни и щастливи, се лишаваме не само от съзнателното участие в процеса на своето преобразуване, но и заживяваме в илюзорен свят, в който мислим, че сме самите себе си, а всъщност сме просто парче глина в ръцете на друг.
Безконтролното проявяване на внушената ни емоция е много по-лесно, отколкото да мъчим разума си, да анализираме и контролираме влиянието. Но това не е толкова страшно, колкото да приемем себе си като празен съд, който се пълни от други. А всъщност само това приемане ни дава възможност да влияем върху процеса.