Той приседна до мен в очакване да дойде реда му за лекаря. Опашката вървеше бавно, да се чете в тъмния коридор бе невъзможно, а аз вече се отегчавах до смърт. Затова, когато се обърна към мен, аз дори се зарадвах.
– Отдавна ли чакате?
– Отдавна, – отговорих аз. – Вече втори час седя.
– А не сте ли с направление?
– С направление, – унило казах аз. – Само че тук през цялото време се пререждат.
– Ами, вие не ги пускайте, – предложи той.
– Нямам сили да се разправям с тях, – си признах. – И така едва стигнах до тук.
Той внимателно ме погледна и съчувствено попита:
– Донор ли сте?
– Защо "донор"? – изненадах се аз. – Не, не, никакъв донор не съм...
– Донор, донор! Аз виждам...
– Не, ви казвам! Аз кръв давах за първи и последен път в университета, в Деня на кръводарителя. Припаднах – и това беше, никога повече.
– А вие често ли припадате и губите съзнание?
– Не... Е, случва се понякога. Аз просто така си припадам. Ходя, ходя и изведнъж падам. Или от стола. Или докато спя. Ето, така влязох вкъщи, видях дивана и веднага припаднах.
– Това не е изненадващо. Почти не са ви останали жизнени сили. Вашият съд е изпразнен.
– Кой е изпразнен?
– Съдът на жизнената ви енергия, – търпеливо обясни той.
Сега вече аз внимателно се вгледах в него. Той беше симпатичен, но малко странен. Изглеждаше млад, на не повече от тридесет години, но очите! Това бяха очи на мъдра костенурка, от тях сякаш извираше светлина и струеше толкова разбиране и толкова съчувствие, че аз просто изпаднах в ступор.
– А боледувате ли често? – попита той.
– Не, вие какво! Рядко боледувам. Аз съм много силна. Вие не гледайте, че външно съм безжизнена.
– "Без–жизнена", – разделно изрече той. – Чуйте! "Без сокове" – ето какво лежи в основата ви. Отношенията с родителите ви не са най-добрите?
– Не са, – признах аз. – Баща си почти не си спомням, той много отдавна не живее с нас. А с мама... За нея все още съм малка, тя през цялото време ме учи как да живея по нейните правила и постоянно изисква, изисква, изисква...
– А вие?
– Когато имам сили се боря. А когато нямам – просто плача.
– И така става ли ви по-леко?
– Е, малко. До следващия скандал. Да не си помислите, че тя всеки ден е така. Веднъж или два пъти седмично. Е, понякога три.
– А пробвала ли сте да не й давате енергията си?
– Каква енергия? Как да не давам? – не разбрах аз.
– Ето, вижте. Майка ви провокира скандал. Вие се включвате. Забележете думата: "включвате се"! Като при електрическите уреди. И майка ви започва да черпи вашата енергия. И когато скандалът приключи, тя е добре, а вие сте зле. Нали?
– Така е, – признах аз. – Но какво мога да направя?
– Не се включвайте, – посъветва ме той. – Друг начин няма.
– Е, как да не се включвам, ако тя ме напада? – развълнувах се аз. – Тя познава всичките ми болезнени точки!
– Така, така... Болезнените точки са като бутони. Натискане на бутона – включвате се. А когато "ви пробива", тогава и става изтичането на енергията! Това се преподава и в училище по физика.
– Да, спомням си, нещо такова сме учили...
– А законите на физиката, между другото, са валидни за всички тела. И за човешките, включително. Просто в училището на Живота ние често сме двойкаджии и безхаберни.
– Как може да сме безхаберни в училището на Живота?
– Много просто! Животът ти дава урок, а ти не искаш да го научиш. И се разкарваш, бягаш!
– Ха! Де да можех да избягам. Тук нещо не се връзва.
– А се случва и така. Докато не преминеш урока – ще го кълвеш отново и отново. Животът е добър учител. Той винаги постига 100% успеваемост!
– Нямам сили да седя на тези уроци аз. Виждате ли, трябваше дори на лекар да се довлека. Едва се движа.
– С вас винаги ли е така?
– Е, не. От време на време. Но последната седмица е все така.
– А какво се е случило през последната седмица?
– Най-интересното е, че нищо особено! Обичайната рутина.
– Е, хайде, разкажете ми за рутината. Ако нямате нищо против.
– Какво против да имам? Казвам ви, същите глупости. С майка ми на няколко пъти пообщувах. Всичко е както винаги. В работата – без особено претоварване. С колежката по смяна се посдърпах веднъж, но не много. Вечерите не съм се напрягала, само на телефона висях, помагах да се излезе от ситуация. А се чувствам така, сякаш цяла седмица съм орала!
– Е, може и да сте орала, само че да не сте забелязали. Какво там сте помагали по телефона?
– А, да, това са глупости. Приятелката ми има проблеми, имаше нужда да се изговори. Аз просто й подадох ръка.
– И изговори ли се?
– Ами, да, предполагам. Всяка вечер по половин час – всеки ще се изговори.
– А вие?
– Какво – аз?
– Вие – изговорихте ли се?
– Е, не, аз я слушах! Утешавах я, подкрепях, умни съвети й давах. А аз не съм й се оплаквала, сега не й е до мен, тя си има достатъчно проблеми.
– Да ви кажа: вие не сте й подали ръка, а сте й послужили за кошче. Тя е изхвърлила във вас целия си негатив, а вие в отговор сте й изпратили своята положителна енергия под формата на съвети и подкрепа. А самата вие не сте се разтоварили!
– Но приятелите трябва да се подкрепяме един друг!
– Именно: "един друг". А при вас се получава едностранно приятелство. Вие й давате, а тя на вас – не.
– Ами, не знам... И какво сега, да й откажа помощ? Но ние сме приятели!
– Вие сте приятелка с нея. А тя се възползва от вас. Ако щете вярвайте, ако не – проверете. Започнете от първата дума да й разказвате за проблемите си и вижте какво ще стане. Ще се изненадате колко енергия спестява този метод.
– Знаете ли, не би било лошо... В смисъл повече енергия.
– Казвате "не би било лошо". А сама вие я пропилявате!
– Но аз не мислех! От тази гледна точка... Въпреки, че сега, след като вие го казвате – точно така е. Аз ще поговоря с нея и ще опитам да й предам товара си.
– Тя вас е натоварила. А вие сте приемали върху себе си товара й от проблеми. Трябва ли ви?
– О, не, разбира се... Защо ми е? Имам своите проблеми, нагазила съм до гуша.
– Какви?
– Всякакви. Например, мъжът ми. Бившият. Аз го обичам – но така, чисто човешки. А може би и повече. А той има друго семейство. И там всичко е неблагополучно. Тя го е оплела. А аз го съжалявам, той е добър човек! И ми е някак близък...
– Тези преживявания ви носят радост?
– Вие пък! Каква радост??? Пълна мъка. Аз все мисля, и мисля, как да му помогна и не знам...
– А вашият съпруг на колко години е?
– Той е малко по-възрастен от мен. Но това не е важно!
– Важно е. Възрастният човек е в състояние сам да решава своите проблеми. Ако иска, разбира се. И ако не е свикнал да ги прехвърля на другите. Вие общувате ли с него?
– Да, разбира се! Той идва да види децата. И да поговори. И да се оплаче как там му е лошо.
– И вие го съжалявате. Да?
– О, разбира се, съжалявам го! Сърцето ми се къса. Щом му е толкова зле...
– А на вас по-добре ви става.
– Не, на мен също ми е зле.
– Тогава сама помислете: и с какво можете да му помогнете? Към неговото "зле" да добавете вашето "зле"?
– Не! Не! Аз му давам това, което му липсва в новото семейство. Разбиране... Подкрепа... Топлина...
– А в замяна?
– Не знам. Благодарност, може би?
– Ами, да. Той ви благодари и си взема това, което сте му дали като го носи в другото семейство. Защото там изискват, а неговата топлина не е достатъчно. Тогава той взема това от вас. И знаете ли защо сте без сили?
– Не, точно по този повод идвам и на лекар. За да ми каже.
– Той нищо няма да ви каже. Лекарят лекува симптомите. Ще ви предпише витамини, може и масаж. И това е всичко! А причините, причините ще останат!
– Какви причини?
– Вие не обичате себе си. Вие се опитвате да обичате другите преди да обичате себе си. А това е така изчерпващо енергията! Ето и защо се чувствате грохнала.
– И какво да правя?
– Бих ви посъветвал да се обърнете с лице към себе си. И да си помислите – трябва ли така да се раздавате на другите, за да им е добре. При това, за сметка на вашата жизнена енергия. Махнете ги от себе си! Престанете да бъдете донор. Поне временно! И започнете да обичате себе си, да си обръщате внимание, да глезите себе си, да се зареждате. Тогава, след известно време ще се захраните и засияете. Като крушка! И очите ви ще започнат да светят. И сърцето ще се напълни с топлина. Ще видите!
Той говореше вдъхновено, очите му горяха и аз си помислих – какъв интересен човек! Такъв умник! Интересно, какво работи в живота?
– Но ето, вие ме учите как да живея, а сам също сте болен! – изведнъж съобразих аз.
– Не, не съм болен. Аз съм електротехник. Просто съм обедна почивка. Между другото, вече приключва. След малко колегата ще дойде със стълбата и ще сменяме крушки! Довиждане и бъдете здрава! Душевно – преди всичко. И спрете да бъдете донор!
Аз така и останах да седя с отворена уста, наблюдавайки го! Как моят познат скочи и се присъедини към по-възрастен мъж, който наистина вървеше по коридора със стълба. Боже мой, ами че как веднага не забелязах, та той беше облечен в син униформен гащеризон? Може би заради очите – всъщност, почти не откъснах от тях поглед през цялото време.
И почувствах странна топлина в гърдите, като че ли там нещо се вливаше, такова едно приятно и живително. Дори почувствах, че силите ми се връщат. "Законите на физиката, между другото, са еднакви за всички тела. И за човешките, включително" – така ми каза той. И изведнъж ясно си припомних как по физика ни показваха опита със скачените съдове. Когато в единия доливаха вода в другия нивото също се покачваше. И обратното. Може би, докато си общувахме, този странен електротехник ми е предал това, което е било в него – жизнена енергия! И нейното ниво и при мен се е увеличило. Тоест, той ми е дал, а аз съм взела.
Скочих от мястото си и затичах по коридора, догонвайки електротехника.
– Хей! И какво се получава? Вие също сте донор?
– Донор съм, – усмихна се той. – Само че аз, за разлика от вас, споделям енергията си доброволно, защото имам в излишък!
– А защо имате в излишък? Има ли някаква тайна?
– Има. Много е проста. Никога не си позволявайте да се спускате до дъното, натискайки бутоните и никога не се наемайте с нещо, което не ви е по силите. Това е всичко!
И те с колегата си се скриха в някакъв кабинет – да дават на хората светлина. А аз замислено тръгнах по коридора обратно, размишлявайки по пътя над това, че все пак искам да бъда донор. Само че, първо ще натрупам Любов, за да може източникът ми на жизнени сили да се напълни догоре. И непременно ще се науча да нося на хората светлина – по същия начин като този забележителен електротехник с мъдри очи на костенурка.