Всеки може да назове немалко от своите "лоши" черти, които би искал да държи под контрол. Но околните ни виждат истински и ни приемат такива каквито сме.
Има две крайности в нашите представи за това колко добре могат да ни "прочетат" другите хора. Едната е усещането, че сме напълно прозрачни, проницаеми, предсказуеми и че не сме в състояние да скрием нищо. Особено силно е усещането за прозрачност при преживяването на срам или по-леката му вариация – смущението, една от особеностите на срама.
Но има и друга крайност, свързана с първата – идеята, че сме в състояние да скрием от другите хора всичко от което се страхуваме или което се срамуваме да показваме. Изпъкнало коремче? Обличаме се както трябва и никой няма да забележи. Дефект на речта? Следим внимателно за своята дикция и всичко ще бъде наред. Трепери ни гласа, когато се притесняваме? Прекалено се изчервяваме? Не особено грамотно се изразяваме? Проклети тикове? Всичко това може да се скрие, защото околните, ако го видят, може би ще бъдат отблъснати от нас.
Трудно е да се повярва, че другите хора могат да се отнасят добре към нас, въпреки многото ни особености
Освен физически недостатъци, има още и особености на личността. Може да се срамуваме от тях и усърдно да ги маскираме, вярвайки, че ще успеем да ги направим незабележими. Алчност или скъперничество, очевидна необективност (особено ако обективността е важна за нас – тогава ще крием пристрастността си много внимателно), словоохотливост, празно говорене, импулсивност (това е срамно, ако ние ценим сдържаността) – и така нататък, всеки един от нас може да изброи доста такива свои "лоши" особености, които ние с всички сили се опитваме да контролираме.
Но нищо не се получава. Това е като с гълтането на корема: няколко минути помниш, а след това вниманието се превключва, и – о ужас – на случайна снимка го виждаш. И тази симпатична жена го е видяла – и все пак е флиртувала с теб! Трудно е да се повярва в това, че другите хора се отнасят добре към нас, виждайки много от нашите особености, които толкова бихме искали да скрием. Изглежда, че те остават близо до нас, защото умеем да се контролираме, но това не е така. Да, ние не сме прозрачни, но не сме и непроницаеми.
Нашата личност, такава каквато е, се освобождава от всички изградени за нея решетки, и именно с нея си имат работа нашите приятели и любими хора
Нашата представа за това какви сме за другите хора, как ни възприемат и какви ни виждат в действителност, са несъответстващи образи. Но осъзнаването на тази разлика за нас е трудно. От време на време – след като видим себе си на видео или когато чуем собствения си глас на запис – ние се сблъскваме само с най-забележимите дисонанси: как виждаме и чуваме себе си и това какви сме за другите. Но именно с тези „нас“, които сме на видеото, общуват околните.
Например, струва ви се, че сте външно спокоен и невъзмутим, а когато се гледате отстрани може да видите разтревожен, неспокоен човек. Нашите близки виждат това и го знаят – и ние все още оставаме "техните хора". Нашата личност, такава каквато е, се освобождава от всички изградени за нея решетки. И именно с нея общуват нашите приятели и близки. И, колкото и да е странно, не се разбягват от ужас.