Мартеницата е символ на здраве, щастие, мир и любов. В белият цвят е втъкана искреността и чистотата на отношенията, а в червеният – взаимната обич и топлотата на приятелството. Първите мартеници са били направени за закичване на добитъка и хората и представлявали само усукан червен и бял конец. По-късно, в някои области прибавили сребърна или златна паричка за предпазване от болести.
Обичаи
Носенето на мартеници е стар български народен обичай. Баба Марта е сред най-почитаните български обичаи, запазил се още от древността до наши дни. На 1 март всеки подарява на близки, познати и приятели специален амулет, наречен мартеница, който да ги дари със здраве и сила през годината.
В миналото на този ден стопанката на дома ставала рано, помитала двора, запалвала буен огън и простирала или закачала пред дома си червени прежди, престилки, черги, пояси или пресукани червени конци. Вярвало се, че те пазят къщата, за да не влиза в нея злото – бедност и болести. Ритуалът целял баба Марта да ги види и да се разсмее, за да грейне слънце.
Някои от обичаите на 1 март са свързани с изгонването на злите сили и включват запалване на огън и изгаряне сметта на двора, след което всички прескачали жаравата. Децата като се събудели тичали да прескачат огъня, за да не ги вестява болест и да им е весело през цялата година. После им връзвали мартенички от усукани червени и бели конци. Когато долитала първата лястовичка или щъркел, децата сваляли мартеничките и ги закачали на първата клонка.
Някъде дори възрастните жени не излизат извън дома, за да не срещнат Марта и да я разсърдят, защото ако срещнела млада жена или мома, Марта щяла да се усмихне и да направи времето хубаво. На други места жените не перат и не простират бели дрехи на Баба Марта, за да не предизвикат падането на градушки и слани.
Според едно поверие мартениците се слагат под камък и след девет дена се гледа какво има под него. Ако са се настанили мравки ще е богата годината с овце, ако пък има други по-едри буболечки – сполука с едър добитък.
В Родопите се гадае по първите дни на месеца за времето през годината. Има обичай, според който се гадае каква ще бъде годината и за отделния човек като си избере ден от март (в някои райони се гадае според рождената дата). За да не пада гръм, в някои добруджански села не варят, не тъкат, не тупат нищо. На огъня не слагат черни или опушени съдове, за да не се разболяват растенията.
Легенда за Баба Марта
Живяла Марта със своите братя далеч, далеч в планината. Братята ѝ носели едно и също име – Сечко. Само че единият наричали малък, а другият – голям Сечко.
От високата планина те виждали и чували всичко, което ставало по земята. Усмихвала ли се Марта погалвала и тревички, и гадинки. Стопляла простора с благата си усмивка, златно слънцето блестяло, прелитали весело птичките.
Веднъж една пъргава млада невеста подкарала овчиците си в планината тревица стадото да попасе, птички се обадили, топло слънчице огряло.
– Не извеждай, булка, ваклушите на паша, рано е! – думал ѝ свекърът, стар стария. Преживял бил много той и мъдро можел да поучи. По слънцето познавал старецът кога ветровете ще завеят, по месеца разбирал кога дъжд ще захване, кога град ще бие, кога зла зима ще вилнее.
– Кърпикожусите цъфтят сега, снахо – топло ѝ напомнил старецът. – Това е цвете лъжовно, не прецъфти ли, не му вярвай, кожухчето не сваляй!
– Ей, тейко, какво ще ми стори толкоз Марта? Тя е жена и зло на жена не може да направи – казала невестата и подбрала козите и овцете към планината.
Дочула тези думи Марта и тежка ѝ мъка домъчняла. Нищо че е жена и тя можела да покори слънцето като братята си, и тя имала сила хали и бури да посее, и тя знаела кога слънчев благодат да прати. Какво от това, че жена ѝ думат! Не минало много. Тъмни облаци надвиснали над планината. Ветровете забухали безмилостно напъпилата гора, леден сняг зашибал, захванала люта зима. Сковала се земята, замлъкнали птиците, секнал ромонът на ручея. А непокорната млада овчарка така и не се върнала. Тя останала вкаменена заедно с овчиците си горе в планината.
Легенда за появата на мартеницата
Легендата е от времето, когато Аспарух бил на десния бряг на Дунав. Брат му Баян и сестра му Хуба го чакали на левия бряг и търсели брод за България. Вързали края на бяло кълбо за крака на сокола, за да полети и им покаже брода, по който да минат. Но хазарска стрела пронизала Баян. Бликнала алена кръв и обагрила бялата връв, която трябвало да послужи като знак за Аспарух, че скъпите му брат и сестра идват при него. След като получил чаканата вест, Аспарух късал конци от бяло-червената нишка, връзвал ги на ръцете на войниците си и повтарял:
– Нишката, която ни свързва никога да не се прекъсва. Да сме здрави, да сме весели, да сме щастливи, да сме БЪЛГАРИ…