Времето е най-жестокият учител – повечето си уроци преподава прекалено късно, за да са полезни.
Робин Хоб
Отначало чакаш нещо. Чакаш го дълго. Вярваш, надяваш се, проверяваш случило ли се е, или скоро ще се случи, според обстоятелствата. А после идва това чувство на „не, благодаря“. Спокойно, равно, без излишна емоция. Разбираш, че дори ей сега да се случи, ти вече не можеш да го приемеш, да се зарадваш на това, което толкова дълго си чакал. Затова благодаря, не трябва. Ей сега, ето така… и след всичко това не трябва? Не, това не е каприз, не е манипулация. Не си вдигам цената. Просто НЕ.
И не е важно, че някой нещо е разбрал, осъзнал и накрая е готов. По-рано трябваше да мисли. По-рано. Влаковете заминават, самолетите отлитат, хората спират да чакат.
Всички ли? Да, всички. Ама не трябва така, как така, такива бяха обстоятелствата, не разбираш ли? Разбирам, приемам, но вече не искам.
Някой ще попита не се ли страхувам? Не е ли ужасно да погребеш мечтите си. Не, не е страшно!
Тя губи енергията си. И какво, да я убием? Да! По-добре е да пуснем мечтите си, когато разберем, че очакването преминава в навик.
Бих искала да попитам много хора, а и себе си понякога: Защо си мислите, че ще ви чакат? Толкова време, по толкова пъти ще ви чакат и чакат. Откъде тази увереност, че вие си струвате това? Нима времето с вас е толкова безценно, че никой няма да го запълни вместо с очакване с реалния си живот? Знаете ли, дори най-голямата любов ще свърши, ако през цялото време я карате да ви чака.
Затова не карайте хората да чакат. Наистина ще ви заболи да чуете отговор: Благодаря, не трябва. Впрочем да усещате празнота вместо надежда също не е добре.