Image Credits: yoyowall.com
Миналата зима прекарах много време на открито. Разхождах се при всякакви климатични условия. По здравословни причини. С мен идваше и сестра ми.
Пътят ни минаваше край снежната пързалка, майсторски прокарана от родителите в квартала за децата им. И всеки път със завист гледах пързалящите се деца и слушах веселия им смях.
Само да знаете как ми се искаше и аз да се кача на найлоновия чувал! Но ...
"Как може? Чичко, не карай хората да ти се смеят! "- упреквах се сам, отдръпвайки се, както ми се струваше, от глупавите мечти.
За тайното си желание издадох на сестра си. Казах й и веднага забравих, но както се оказа, не и тя.
При следващата ни разходка ми устрои изненада, както сама каза за "празник на душата" и почти насила ме принуди да се изкача на хълмчето, бутайки с ръце отзад. А и сам едва ли щях да успея – нямаше стъпала. От безкрайната върволица се бяха изтъркали.
Всички деца, с отворена уста, се вторачиха в нас. Никой не се засмя. На несериозното, на пръв поглед, поведение на възрастните, те реагираха с невероятно прозрение и съучастие.
Вече съм на върха. Настанен върху пооръфан найлонов чувал, внимателно подаден ми от едно от децата. И ...
Пуснах се, широко ухилен и със силен смях. Е, стигнах до долу без никакви инциденти!
Сестра ми, като добър самарянин, ме посрещна с протегнати ръце, да изправи стария глупак. Отръсквайки се от снега внимателно се огледах. Страхувах се, че сред публиката ще намеря и възрастни свидетели на моето щуро представление.
Пфу! Нямаше.
Тази вечер се върнах у дома щастлив.
А кварталните деца, моите съучастници, очевидно усетили настроението ми, се заразиха от моето щастие и сега, когато се срещнем, с мен винаги им е забавно. Викат силно: „Здравейте“ и ме призоват отново да се повозя.
Не се страхувай да бъдеш смешен, – казвах си вътрешно.
Това не е фатално.
И дори е приятно ...