– Жал ми е за теб, – казала негорящата свещ на своята горяща приятелка – кратък е животът ти. Ти през цялото време гориш и скоро от теб нищо няма да остане. Аз съм много по-щастлива от теб. Аз не горя и следователно не изчезвам; лежа си спокойно на рафта и живея много дълго. Твоите дни са преброени.
Горящата свещ отговорила:
– Никак не съжалявам за това. Животът ми е прекрасен и пълен със смисъл. Аз горя и восъкът ми се топи, но от моят огън се запалват много други свещи и от това огънят ми не намалява. Със своята светлина аз разпръсвам мрака на нощта; радвам очите на детето на коледната елха; оздравявам въздуха до леглото на болния, защото причинителите на болестта не понасят живия огън; подсилвам символа на молитвените стремежи пред свещените изображения.
Нима животът ми, макар и кратък, не е прекрасен?! И аз те съжалявам, незапалена моя, сестро. Жалка е твоята съдба. Ти не си изпълнил своето предназначение; и къде е душата ти – огънят?
Да, ти ще се съхраниш здрава и запазена дълги години, но на кого си нужна такава и каква е радостта и ползата от теб?
Истина е.
По-добре да гориш, а не да почиваш, защото в горенето е животът, а в съня и вегетирането – смъртта.
И няма защо да ме съжаляваш, аз скоро ще изгоря и престана да живея, но ти, в твоето съхранено бездействие, дори няма да започнеш да съществуваш и така и ще умреш, не започнала. А животът ще мине покрай теб без да го усетиш.
Така си говорели двете свещи.