Веднъж Учителят ме попита:
– Усещаш ли вкуса на въздуха?
Аз подуших горския въздух и му изредих няколко мириса.
– Да, имаш добър нюх. Но какво ще кажеш за вкуса?
Аз като куче изплезих няколко пъти език, но останах все пак в недоумение.
– Добре – Учителят се усмихна и подскачайки зад мен, ме хвана и запуши устата и носа ми.
Разбрах, че съпротивата е безполезна, но след минута инстинктът ми за самосъхранение ме накара да раздвижа крайниците си и да се извъртя. Тогава Учителят ме пусна и аз вдишах с пълни гърди Живота.
– Вкусът е на живот – казах аз, едва издишал.
– Вярно. Този вкус трябва да усещаш винаги.