Казват, че мълчанието може би е злато,
ала аз съм алергична към метал
и през тъмните стъкла на очилата ти, приятелко,
се вижда в мен забития кинжал…
Може би харесваш се със лента на устата
щом по мене хвърлят шепи кал с ръце,
ала как очакваш после да преминеш през вратата
на дома ми със разкаляни нозе?
На дома ми, приютявал неведнъж среднощ плача ти,
на дома ми, в който тайните ти крих…
Аз мълчах ли? Нараних ли те? Забих ли нож в гърба ти?
Колко пъти с длан калта от тебе трих?!
Очилата ги свали - моментите са предусетени.
Едно помни – попитай ги препатилите…
Накрая помнят се НЕ думите на враговете.
А мълчанието, мила, на приятелите.