Беше златна есен в Европа. От около денонощие и половина вече бях на територията на Холандия. На 23-ти октомври, късно вечерта, някъде към 22:35 пристигнах в Утрехт. Пътувах с влак от Амстердам и отивах да посетя стар приятел от родният ми град. Калоян, моят приятел тъкмо се беше върнал от Америка. Беше се завърнал в Европа, за да учи 6 месеца по програма за обмяна на опит и такива разни работи. Коко беше добър приятел и винаги искрен в общуването си с хората. Весел и общителен, Коко ме бе поканил да му погостувам. Аз откликнах на поканата, тъй като бях тръгнал към България, а и обичах да пътувам.
Коко ме посрещна на гарата и закрачихме към тях, с моя сак, метнат на багажника на едно колело. Беше късно вече и не се виждаше много от града, а и бях изморен. Отидохме в къщата и останах леко поразен от видяното. Стара къща, пропита от миризма на готвено и влага. Коко ме запозна със съквартирантите. Имаше една 23-годишна испанка, която се усмихваше палаво и беше някак сладка и невинна на вид.
Поговорихме си кратко и бързо се оттеглихме за заслужена почивка. Аз бях в стаята за гости. Малко поразбита, с олющена мазилка и голям черен паяк в единия от ъглите си. Не липсваше и странната миризма, но поне беше топло. Легнах и някак с недоверие се опитвах да заспя. Целият бях скован, не можех да се отпусна. Не бях чак такава принцеса по принцип, но тази конкретна вечер в тази къща, в тази стая беше някак чуждо и не дотам приятно чувство (моля, Калоян да не се засяга от написаното).
Събудих се веднъж, два пъти и на третият път осъзнах, че парното беше спряно и стаята бе изстинала толкова бързо, че вече ледени езици ме облизваха лекичко по врата, гърба и кръста. Станах около 6:00 сутринта и почетох информационни страници в интернет. Баща ми се обади в скайп. Говорих с него за около 30 минути. Мина се още около час, може би два и реших да ставам. Изкъпах се, пригласих се и излязох навън да видя Утрехт, на дневна светлина.
С излизането, усетих ситните капчици дъжд и се забързах да намеря подходящо местенце, да седна на спокойствие и да закуся. Наляво надясно и все вървях напред, но май се лутах повече и всъщност не знаех къде отивам. Попитах едно момиче за посоката и се качих в първия автобус за центъра на града. Седнах на една двойна седалка, а след няколко минути един стар човек седна кротко до мен и се замислих: ''Как едвам приседна, да не ме притесни навярно. Нека си седи, стар човек. Добре е, че му направих място да седне''. Наближи моята спирка и направих жест с ръка на стария човек да се отмести, за да успея да сляза навреме.
Още ръмеше тази ситна благодат от небето над Утрехт – дъждът. Закрачих по главните улици с идеята да седна някъде, да закуся и да се стопля малко. Продължавах да се мокря бавно, но сигурно. Търсех тихо местенце, където мога да седна да закуся и да ползвам интернет. Накрая от много чудене и избиране около 10:30 седнах в едно малко кафене, където музиката беше приятна, но храна сервираха след 12:00 и интернет нямаше. Отказаха да ми сервират уиски понеже беше прекалено рано. Примирих се. Бях в настроение.
Търпеливо изчаках до 12:00. Дойде сервитьорът да взема поръчката ми, но когато му заговорих на английски, той ме изгледа неловко. Бързо ми стана ясно, че не говори английски. Сервитьорът отиде да се консултира с барманката, но не бяха много далеч от мен. Дочух разговорът им и се учудих. Говореха български!!! Тогава станах енергично и заговорих момчето на роден език. Пуснах един майтап, да разчупя обстановката. И двамата говорехме разпалено, с широки усмивки и висока доза позитивно настроение.
Поръчах салата, обядвах, а после изпих едно кафе, докато четях новините. Момчето грижливо минаваше покрай моята маса и се интересуваше дали имам всичко нужно, за да се чувствам добре. От факта, че случайно се натъкнах на българи от първия ден в Утрехт, се чувствах по-радостен. В мен се разля онова чисто, непринудено блаженство, което те обзема, когато вибрираш в твоята емоционална равнина и изпитваш истинско спокойствие и смиреност.
Дъждът спря и реших да тръгвам. Разхождах се по малките улички на Утрехт, минах над една малка река по каменния мост, който се извиваше над нея. Направих няколко снимки с телефона на сгради, които ме впечатлиха. Реших, че е време да се прибера към квартирата на Коко, но постоянно бърках пътя и все не можех да намеря улицата, която търсех. Накрая се обадих на Коко, който изрично ме предупреждаваше предния ден, че е хубаво да знам от къде и как да мина. Аз все повтарях, че няма къде да се загубя, нали е малък град, а и е по-интересно, когато се разхождаш без да знаеш посоката. Коко дойде, посрещна ме след около 40 минути и заедно тръгнахме към къщата.
Обичам Холандия и нейните малки и големи градове. Животът има свой собствен ритъм там. Хората са някак различни, ведри и благи. Цветната палитра на света пред нас разкрива уникални гледки и поражда различни настроения. Запазете доброто в сърцето си и го показвайте, когато сте сред хората. Така се ражда още от същото.
