Тя би казала: простете ми. И още ще каже, че обича всички нас за това, че можем толкова силно да обичаме. Че не даваме на света да забрави за хората, които са били в него. Освен това, тя самата е направена от любов.
Ако тъгата умееше да говори, тя би казала: Съжалявам много, простете ми.
Съжалявам, че се появих на прага ви вместо любовта. Но аз съм направена от любов също. Точно защото у вас има толкова много любов, съм в състояние да ви причиня такава болка, когато губите онзи, когото обичате.
Ако тъгата умееше да говори, тя би казала: Ще успеете да оцелеете.
Знам, мислите си, че няма. Знам, животът понякога няма да има смисъл без тях. Знам, сега земята се изплъзва под краката ви. Знам, част от вас умира заедно с тях. И знам, че ще оцелеете. Дъх след дъх, минута по минута, ден след ден.
Ако тъгата умееше да говори, тя би казала: Моля ви, не ме крийте.
Знам, че хората ще се чувстват неудобно, когато ме видят с вас. Знам, че приятелите ви няма да знаят какво да кажат. Знам, че за вас е по-лесно да ме скриете, когато ви идват гости и седнете на маса. Но аз също бих искала да бъда с вас. Ще ми разрешите ли да говоря? Ще ме изслушате ли? Аз не мога да обещая, че ще се държа спокойно и учтиво. Мога да говоря високо, защото в мен има гняв или мога да избухна в сълзи. Но ако го направя, няма да търся място вътре във вас, за да скрия всичко това. Бих искала да създадете повече място там вътре за всички нас, за да сме заедно и да съществуваме – вие, аз, любовта, гнева, смеха, спокойствието, надеждата, радостта... За всички нас има място в сърцето ви.
Аз не съм болест, аз съм това, което съм. Тъга. Част от живота ви, много важна...
Ако тъгата умееше да говори, тя би казала: Обичам ви. Вие може да не ме обичате, но аз ви обичам.
Аз ви обичам, защото сте способни толкова силно да обичате. Обичам ви, защото продължавате да се грижите за децата си, които са загубили баща си или майка си. Обичам ви, защото продължавате да се грижите за мястото, което е заемал този, когото сте обичали, дори ако той вече си е отишъл. Как оставяте любимата му книга на масата, подреждате внимателно вещите му, как позволявате той да поживее по-дълго с вас чрез нещата, които са останали след него. Обичам как не давате на света да забрави какво е бил той тук, че е имал значение, че е част от вас. Обичам ви.
Ако тъгата умееше да говори, тя би казала: Намерете своя път.
Там, навън, ще се намерят много експерти, които знаят всичко за мен. Те ще кажат: имам етапи, трябва да ги преминете. Като че ли съм нещо от което трябва да се излекувате, сякаш съм грип. Аз не съм болест, аз съм това, което съм. Тъга. Част от вашият живот, много важна, и няма правилен или грешен начин как да ме изпитвате. Има само един начин – вашият.
Различните хора ме преживяват различно. Няма два еднакви пътя. Нека да намерим с вас наш собствен път, за да поплачем заедно и заедно да заличим раните. Намерете свой път през този кратък и прекрасен живот.
Monique Minahan – писател, учител по йога,
води терапевтични групи за хора, преживели загуба на близки