Удивително нещо е животът.
В детството ти се струва, че на 28 години ще си полужив старец.
На 28 не разбираш как 40 годишните влачат крака. И защо. Да лягат там и да лежат. Какво бродят напразно, само праха си разнасят навсякъде...
А после сам стремглаво влиташ в тази възраст и ти е смешно да си спомниш, как като млад и глупав си мислил за нея.
И вече знаеш, че на 35 години можеш да се влюбиш като хлапак и да създадеш щастливо семейство.
На 38 да построиш дом и да започнеш всичко от нулата. И да бъде хубаво.
На 40 да напуснеш работата, без която си мислил, че не можеш 20 години и да не съжаляваш, оглеждайки се назад. Нито за миг, за нищо.
На 44 идва някой при теб и ти предлага какво? Да оглавиш отряд летци-изтребители например. Или да построиш ресторант на Северния полюс. Или да отидеш да дресираш индийски слонове. Не е важно какво.
Ти се дърпаш, казвайки: „Вие бъркате, аз не съм този, който ви трябва, аз не мога. Вижте колко красиви и умни млади хора има, които могат да го свършат. Защо съм ви аз?“
Отвръщат ти: „Опитай. Просто опитай. Това е наистина интересно!“.
Ти опитваш. И се получава. Опитваш нещо още по-смело. И пак се получава. А след няколко седмици със собствената си уста казваш: „Не спорете, аз ще го направя различно, по моему, аз знам по-добре!”.
На същите тези хора, които преди уверяваше, че не знаеш, че не можеш. И те се смеят добродушно.
Отново всичко става. И отново за нищо не съжаляваш, поглеждайки назад. И разбираш, че си готов да оставиш това, без което вчера мислеше, че не можеш.
На 60 години навярно ще бъда първата баба космически турист. А на 80 ще родя дете. Какво? Това съм го правила и наистина го мога :).
За нищо в този живот не може да се каже, че е късно! За нищо. Докато сам не го помислиш.