Когато срещам глупостта у хората,
аз дълго време се старая да повярвам,
че това най-вероятно е въображаемо,
че е случайност, че греша.
И за мислите подобни търся потвърждение,
готов съм да повярвам, забравяйки за укора,
че лъжецът просто е голям мечтател,
а простакът може би такъв е от смущение.
Че интригантът, клюкарстващ зад гърба ми,
може би от глупост бръщолеви,
а приятелят, който в беда ме изостави,
не ме е предал, а просто е бил объркан.
И не заравям главата си във пясъка,
с мерки такива опитвам се да меря.
Ужасно не искам да повярвам в злото
и в подлостта ужасно не искам да повярвам!
И срещайки лошото и злото,
често опитвам се волю-неволю
в душата си сякаш да ги оправдая
и просто "да ги поправя", защо ли!
Но факти и време не са никак напразни.
И колкото да насилвам душата си,
гниенето - все тая, невъзможно е нито да спра,
нито да скрия, като ушите на магаре.
И налага се злото да призная пред себе си и в живота си,
срещайки го голямо понякога.
И колко добри надежди то разби,
и колко „ей така” приятели погуби!
И все пак, и все пак аз вярвам и не се предавам,
че трябва в началото на всеки път
с добро, с добро и само със добро,
с мерило доверчиво към хората да тръгваш!
И нека бъде грешка (кой казва, че е лесно),
но колко неудържимо радостен ще си,
когато тази „грешка” вземе, че ти донесе
това, с което ще станеш по-богат стократно!
И нека циниците заплачат като мънички деца,
че, казват, чупливо нещо е сърцето...
Не вярвам! Живеят, има ги в света
и вечното приятелство, и любовта до края!
И сърцето ми говори: търси и действай.
Но само не забравяй занапред едно:
сам свойта мярка голяма определяй
и всичко останало, ще видиш, ще върви!
Едуард Асадов