Любовни цитати от Човек на име Уве

Любовни цитати

Човекът на име Уве първо ще ви раздразни, може дори да ви ядоса, но накрая неизменно ще го обикнете. Фредрик Бакман е изградил пълнокръвен образ, който предизвиква букет от емоции, но сред тях определено не е безразличието.

Уве е онзи мъж от старата школа, умеещ да построи къща, без в началото да има идея как се прави, да си поправи колата сам с кутия инструменти. Той не обича да сменя вещите си, защото се е привързал.

Според него трябваше да има ред във всичко. Бе убеден, че човек не бива да прекарва живота си така, сякаш всичко е заменяемо. Сякаш предаността е едно нищо.

Въпреки многообразието от елементи, в центъра на новелата Бакман поставя любовта. Онази истинска, мълчалива, силна мъжка любов към неразбираемото нежно създание. Той всяка сутрин купува цветя, от розовите, защото Тя такива обича.

Из „Човек на име Уве“:

– Казват, че най-добрите мъже се раждат от грешките си и често стават по-добри на по-късен етап, стават изключителни, благодарение на грешките – беше казала тихо тя.
– Кой е казал това? – попита Уве и погледна трите прибора пред себе си, както човек би погледнал кутия, която току-що е била отворена, докато някой е настоявал: „Избери си оръжие“.
– Шекспир – отвърна Соня.
– Интересно ли е? – полюбопитства Уве.
– Фантастично – кимна с усмивка Соня.
– Не съм чел нищо с него – измърмори ниско приведеният над покривката Уве.
– От него – поправи го тя и пъхна с обич ръка в неговата.

Тя се сгуши в прегръдката му и каза, че го обича. А той кимна.

В онзи момент не знаеше, но му беше писано да прекара много пъти по петнайсет минути в очакване съпругата му да се появи. Баща му със сигурност нямаше да повярва, ако научеше. Когато тя най-сетне се появи, облечена в дълга пола на цветя и толкова червена жилетка, че Уве пристъпи от единия крак на другия, той реши, че неспособността да дойде навреме съвсем не беше най-важното.

Тя никога не попита как е живял, преди да я срещне. Ако обаче някой го попиташе, той щеше да отвърне, че не е живял.

– Да обикнеш някого е като да се преместиш в къща – казваше Соня. – Първоначално се влюбваш във всичко ново, всяка сутрин се удивяваш, че нещата са твои, сякаш се страхуваш, че някой неочаквано ще се втурне вътре и ще обясни каква ужасна грешка е станала, че няма начин да живееш на това прекрасно място. С течение на годините стените се зацапват, дървото се напуква, вече обичаш къщата не толкова заради съвършенството ѝ, а заради недостатъците. Вече познаваш всички кътчета и ъгълчета. Знаеш как да накараш ключа да не заяжда, когато навън е студено. Знаеш коя от дъските поддава, когато стъпиш върху нея, как да отвориш вратата на гардероба, без да скърца. Това са малките тайни, които превръщат дома ти в истински дом.

Тя обичаше да говори, а Уве обичаше да си мълчи. Като си припомняше, Уве предположи, че тъкмо това имат предвид хората, когато казват, че двама души са съвместими. ...
Тя се усмихна, обясни, че обичала книгите повече от всичко и започна да му разказва за какво ставало въпрос в томчетата в скута ѝ. Уве осъзна, че иска да я слуша как обяснява за нещата, които обича, до края на живота си.

Никога не беше чувал нещо толкова невероятно като гласа ѝ. Тя говореше така, сякаш бе на ръба да избухне в смях. Когато се кискаше, звукът приличаше на бълбукане на шампанско, ако шампанското може да се киска.

Той така и не можа да разбере защо тя избра него. Тя обичаше абстрактни неща като музика, книги и странни думи. Уве пък предпочиташе онова, което може да докосне. Харесваше отвертки или маслени филтри. Крачеше през живота, пъхнал дълбоко ръце в джобовете. Тя танцуваше.

Нямаше да чуе смеха ѝ, който до края на живота му щеше да го кара да се чувства така, сякаш някой тича бос вътре в гърдите му. Тя често казваше, че „всички пътища водят към предопределеното ти място“. За нея това беше нещо. За Уве обаче това бе някой.

Той бе от хората, които бяха наясно с всичко, което е черно на бяло. А тя беше неговият цвят. Тя беше всичкият цвят, от който той имаше нужда.

Не трябваше да се получава така. Работиш, изплащаш ипотека, плащаш данъци и правиш всичко, както си му е редът. Жениш се. За добро или лошо чак докато смъртта ви раздели, нали така си казаха? Уве помни ясно тези думи. А тя не трябваше да умира първа. Нали беше ясно, че все говореха за неговата смърт? Не беше ли така?