Есента е подобна на вече прочетена, но позабравена книга – познаваш всяка страница и имаш смътен спомен, всяка страница те връща там, където вече си бил.
Нощите са изпълнени с шум на дъжд, утрините ухаят на изпарения от все още топлата земя. Слънцето, разделящо се с нас, вече не бърза, а срамежливо се плъзга по ръба на небето, не се изкачва нагоре по хълмовете – времето на слънцето си е отишло, настъпили са непознати времена.
Есента стои на прага като неканена гостенка, позасрамено почервеняла, виновно отмества очи, протяга ти шепа пълна със зрялост, сладост и мъничко печал.
– Обичай ме, обичай ме! Ето ти златото на септември, ето ти безметежността на октомври, ето ти прощалната песен на щурците, ето ти разтварящия се в облаците полет на жеравите ... Тези коси съм си взела от ръжта, ако искаш, на пръст ги завий – няма да усетя болка...
Но там, зад благата тишина, зад тихо опадащите листа на дърветата, зад локвичките, отразяващи небето, се гонят студените ветрове на ноември – свъсеното дете на есента, изтърсачето и нежеланото, пратеник на неизбежната промяна, посланик на студения декември. Там, зад разкоша на октомври, се е притаил безмълвно прехвърчащия сняг.
Есента е подобна на вече прочетена, но позабравена книга – познаваш всяка страница и имаш смътен спомен, всяка страница те връща там, където вече си бил.
Нарине Абгарян, „Зулали“
