Надвечер, един есенен ден, както си седели в гората, Ежко заговорил на Мечо:
– Колко е хубаво все пак, че се имаме един друг!
Мечо кимнал.
– Сега си представи: мен ме няма, ти си седиш тук сам и няма с кого една дума да обелиш.
– А ти къде си? Как така?
– Е, мен ме няма.
– Това няма как да стане, – казал Мечо.
– И аз така мисля, – казал Ежко. – Но изведнъж, ето – мен ме няма, изчезвам. Ти си сам самичък. Е, какво ще направиш?
– Ще преобърна всичко с главата надолу и ти сам ще се покажеш!
– Неее, мен никъде ме няма!!!
– Тогава, тогава... Да видим. Тогава ще изляза в полето, – казал Мечо. – И ще започна да крещя: "E-e-e-ж-к-о-о!", а ти ще ме чуеш и веднага ще отвърнеш: "Мечооооооооо!". Ето.
– Не, – казал Ежко. – Няма и помен от мен. Разбираш ли?
– Че ти нали си седнал до мен? – ядосал се Мечо. – Ако теб те няма, значи и мен няма да ме има. Разбра ли?